В тъмната ниша на панелния балкон очаквам започването на дъжда. Тук-таме в карето блещукат, усилват се и потъмняват въгленчета на цигари. И други са вече на линия. Гледали са новините - обещаха да вали - и са излезли. В сравнение с тях съм просто невидим и малко ме е срам. Но какво, и непушачите сме хора, нищо човешко не ни е чуждо. Вятърът се сили и мушкатото в сандъчетата съска, та чак подсвирва. Някакви гръмотевици се давят - далечни, като от друг живот. Чакалнята на балконите е пълна. Като че ли за представление с обявен час.

След това свирепо и изтощително политическо лято животът възстановява своите навици и се връща предвидим и опитомен. Жалко.

Но поне отново почваме да се вглеждаме в онова, което се случва.



Защото животът, това са случките, нали?



"Разказвай случки - рече ми веднъж Никола Русев, мир на праха му, - и все някой ще те прочете..." Тогава това не ми допадна. А сега се питам: защо пък не?

Ето. Дизайнерът Слави Б. намерил работа в някаква (примерно) агенция. Настанили го в почти рухнала стаица, той се бръкнал за латекс, ударил една четка, заседнал зад компютъра. Скоро си донесъл от къщи две картини, Слави без картини не може, освен това и има хубави. Подаряват му ги, защото е добър приятел и честен на маса. Един ден в агенцията заповядал сам господин министърът. Обикалял стаите, разглеждал. Слави не бил предвиден за посещение, но изглежда станала грешка. Министърът замръзнал пред картините. Разбирал, дяволът. "Я, рекъл, какви работи висят по нашите стени." Това "работи" не било в смисъл на неща, а на картини, творби. След няколко дни Слави заварил стените си голи. От кабинета на министъра пратили шофьор да вземе "работите" и да ги отнесе в министерството. Място им било там, а не при някакъв дизайнер.

После? После никой от онези, които бързали да услужат, не посмял да се обади на министъра. Да му признае, че картините си имат собственик. Пък на Слави: не бой се, та не бой се, всичко ще се уреди. А сега всички началства са се изнесли и по стените нищо няма. Може някой домакин да ги е прибрал, може пък и друго... Но каквото и да е,



тези избори Слави никога няма да забрави...



Драма претърпя и старият колега М.Сп. Той е от поколението на Иван Делчев - идваше при него на приказка в спортния отдел на "Антени". Иван откога-откога е на небето, а чичо М. крачи из София изправен, винаги с изгладени панталони и винаги с акуратно сгънат вестник в ръка. Всеки път има приготвен нов виц, а вицовете му пък неизменно са за тъщи и за съпруги и той не забравя да изтъкне, че те са по-опасни от политическите. Вчера обаче не ми разказа виц, а както сам подчерта, "горчивата истина".

От години го мъчи едно нетърпимо желание: да смени прическата си. На тази възраст има разкошна, недокосната от годините коса. Къдрава, гъста, дори и не е и побеляла съвсем. А му се приискало да походи остриган, както е модерно и - представял си той - леко и приятно. Пенсионер, не ходи на работа, няма официални ангажименти - може да си го позволи. Толкова мъже го правят, синовете му и внуците - и те. Но жена му не давала да издума. (Не ти прилича, не си случаен човек и т.н.) Сега, след изборите, получил тласък и тръгнал на последен щурм:



и премиерът остриган, и вицепремиерите - също.



Само той ли ще се мъчи с тая коса? Наистина я разбил - дотолкова, че му признала. "Не мислиш за мен -изохкала тя. - Ще се острижеш, а виж си годините. Както вървиш, тъй може да паднеш. Как ще те гледат хората в ковчега остриган, представяш ли си на какво ще приличаш?"

Беше сломен и потиснат. Най-светлата му надежда след изборите първа се беше изпарила. "Бях окрилен - казва, - а ме попари. Представяш ли си, тя се грижи как ще изглежда като вдовица, подредила е картинката в главата си, направо си мечтае - и кой знае откога? Не иска да я излагам в ковчега! Цял живот разказвам вицове за тъщи и съпруги, а сега тя просто ми разказа... играта."

Уви, така вървят нещата, стари мой приятелю!

Извън желания резултат повечето събития в живота имат и страничен ефект. За едни светъл, за други - мрачен. Спомням си бабата на Пенчо Колев, която в детството ни разказваше за войните от нейното пък детство. И какво разказваше - как дошли румънците в селото и как им взели биволицата. В същата Междусъюзническа война се бе състояло



първото крушение на българския национален идеал,



както и първият и най-голям грабеж на отвоювани с кръв земи, но тя си жалеше биволицата. Защото за нея страничният ефект си беше останал най-главен.

Та дори ако програми, обещания и прокламации се изпълнят, в живота ни се случват онези малки и лични, неинтересни за историята събития, които да ги потвърдят или да ги отхвърлят. И нерядко този страничен ефект преминава в обратен. И него никой не може да го зачертае. Но кой се сеща днеска за това...