Очертаването на славянския ареал е важна задача за руската и съветската славистика. Резултатите от тези изследвания имат и съвсем практическа насоченост. Ако изводите за етническия състав на македонското население от легендарното "археологическо пътуване" на Н. П. Кондаков през 1900 г. определят политиката на царска Русия по отношение на областта Македония, но и на балканските народи изобщо, трудовете на А. М. Селишчев са в основата на формирането на съветската политика на Балканите. Макар самият Селишчев категорично да настоява, че двете му изключителни книги "Полог и неговото българско население" (1929) и "Славянското население в Албания" (1931) трябва да се разглеждат само в сферата на чистата наука, това, разбира се, остава абсолютно невъзможно. Веднъж сътворени, научните постижения имат свой живот, напълно независим от своите създатели.

Особено значим е приносът на Селишчев за определяне на югозападната граница на българската езикова област в края на 20-те години на миналия век. Все по това време българите заемат плътно източната част на Централна Албания. На юг някои села са и в Корчанско. Най-северната част на Албания, на север от р. Дрин, заемат още от ранното Средновековие славяни от сръбската група. Този извод Селишчев прави на основата предимно на лингвистичен и етнографски материал, без по това време да разполага с археологически данни. Днес впрочем състоянието на археологическото проучване на ранното Средновековие в Албания не е много по-различно, поради което вероятно още дълго време археологически доказателства за славянското заселване на Албания няма да има. Общо за територията на Албания Селишчев опознава над 1100 топонима и хидронима със сигурен славянски произход, сред които и познати от днешните български земи - Бистрица, Бояна, Брежани, Дряново, Дунавец, Извор, Раковец, Рибница, Суходол, Ябланица, Ягодина.

Съхраняването на славянските топоними и хидроними в днешна Албания не е странно. В границите на България югоизточна Албания влиза при княз Борис-Михаил, но славянското заселване поне в източните части на албанските планини трябва да отнесем към края на VII в. В началото на Х в. Симеонова България включва и днешна Северна Албания, чак до р. Бояна, но без Драч. Планината Томор е последното огнище на съпротива срещу войските на византийския император Василий II. При Иван Асен II и при неговите наследници албанските планини са отново в границите на България (пак без Драч). Чак до ХIV в. албански области са в някоя от многобройните български държави. Етническата борба за Албания продължава вече повече от 13 века.

От особена важност са наблюденията на Селишчев за засилващата се етническа експанзия на албанското население. Обезбългаряването на албанските територии вече е в напреднал стадий още в началото на ХХ в., албанското население активно обживява Охридско, Стружко, Тетовско, Скопско. Към 1931 г. все още няма компактни албански райони в Западна Македония, но албанските села вече уверено се разполагат на българска етническа територия, заемат се изоставени села. Масова практика е цели албански родове да се настаняват в компактни части от българските села. Макар първите сведения за албанци в Македония да са още от ХIII в. (напр. Грамотата на крал Стефан Милутин за панаира до скопската обител "Св. Георги"), тяхната активна етническа експанзия Селишчев датира в края на ХVIII в. и през целия ХIХ в. (Впрочем точно такава етническа картина може да се отбележи и в Косово.)

Настаняването на албанците на българската етническа територия, особено през ХIХ в., се свързва задължително с насилие. Пришълците албанци убивали и грабили българите навсякъде в Западна Македония. Ако се случвало убийство на българин или на сърбин, казвали "Няма значение, убит е славянин" (по сведение на Т. Смилянич). Подобни методи се прилагат за изолирането и претопяването и на българите в Централна Албания, на сърбите в Северна Албания.

* * *

Освен за определяне на най-западните покрайнини на българските земи изследването на българите в Албания може да донесе нови данни и за българското разселване в Южна Италия през ХII-ХIVв. Очевидно това разселване, а в някои случаи - чиста емиграция по географски причини, се осъществява главно през българските земи в днешна Албания, а и основната част от участниците са именно българите от най-западните покрайнини. Този така интересен за нас процес е слабо проучен и всъщност остава и днес на равнището на първия си проучвател В. Макушев, който публикува части от италианските архиви през 1871 г. Изглежда, че българската емиграция в Южна Италия е толкова значителна, че наистина може май да се говори даже за разселване. Регистрите от ХII-ХIV в. пазят имената на Stephanus Bulgarus от Iscla (о. Иския), 1290 г.; земевладелците Johannes и Jacobus Bulgari от Gaieta, 1295 г.; Мarino Bulgaro от Iscla, 1328 г. През 1323 г. в Неапол съществува даже цял български квартал (vicus, qui vocatur Bulgarus). Несъмнено най-високопоставеният емигрант, при това политически, е т. нар. Людовик, син на цар Михаил Шишман (1323-1330) от брака му с Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин. Името на въпросния брат на цар Иван Стефан (1330-1331) се среща само веднъж, когато през 1339 г. неаполитанският крал Робер (1309-1343) го нарича "син на прочутия император на България" и му отпуска много прилична месечна издръжка. Със сигурност рожденото име на този Людовик, роден очевидно преди развода на родителите му през 1324 г., е съвсем друго. Няма как да допуснем, че синът на могъщия деспот Михаил Шишман, може би дори роден в багреница най-малък царски син, ще носи такова име, въпреки че прабаба му, сръбската кралица Елена, е в роднински връзки с неаполитанските Анжу. Людовик (ще трябва да продължим да го наричаме така по липса на друга възможност) се озовава в Неапол заедно с майка си Анна-Неда, след като бившата българска царица и царска майка изпада в крайна нищета в Дубровник. След като става вече невъзможно да плаща наема за къщата, която обитава със синовете си, и даже изхранването на семейството се превръща в проблем, гонена и от сръбските си роднини, и от бившите си български поданици, Анна-Неда се сеща за анжуйските си корени. Така очевидно поотрасналият Людовик се оказва най-високопоставеният български емигрант в Италия, без да знаем нищо сигурно в повече за него, за живота му в Неапол, за браковете и наследниците му.

Продължаването на изследванията на българите в Албания и в Южна Италия, започнати от В. Макушев и А. М. Селишчев, от акад. Й. Иванов все още могат да донесат съществени резултати за българската история. Съвсем скоро може вече да е късно.



Днес



Дори след подобряването на отношенията с Албания от 1989 г. насам не може да се каже, че българската държава направи достатъчно за сънародниците ни там. Няколко показни акции на позакъсали политици, няколко телевизионни филма, няколко деца в университетите в София и Благоевград - това е всичко. Отсъствието на постоянна грижа с мисъл за бъдещето, на трайна заинтересованост изпъкват още повече при сравнение със скопската и особено с атинската активност. Бе допуснато българското население в Албания да се раздвоява между София и Скопие.

Нека се съгласим със Селишчев, че политиката понякога трябва да отстъпва. Българите в Албания са пред окончателното си претопяване и това е национален, но и чисто личен въпрос. Преместването в градовете на семействата с деца на училищна възраст бързо изважда от употреба българския език, което е най-сигурен начин за денационализацията на трите района с българско население.

Преди седмица Хаджи Пируши, председател на дружеството "Просперитет Голо бърдо", отново напомни, че "десета година българи в Албания се опитват да се преборят за създаване на българско средно училище", за да завърши тъжно: "Българите в Албания са най-забравените, от векове". Но едва ли някой от безкрайно егоистичната ни политическа класа ще се сети да замени циркаджийските солови изпълнения със сериозна и научно обоснована политика, насочена към сънародниците ни в най-далечното кътче на българските земи...



-----------

Отправяйте мненията и въпросите си към автора на segavt@abv.bg или лично в Националния исторически музей, след предварителна уговорка.