Час преди да отлети за Франция, рано сутринта в понеделник, премиерът Бойко Борисов успя да отдели време и за Панко Тодоров - моряка, когото спаси от болница в Иран. Докараха му го в Министерски съвет от Военна болница на инвалиден стол, човекът благодари на министър-председателя за помощта, а след като се увери, че си е свършил работата за съдбата на един обикновен гражданин, Борисов замина за Париж по държавни и общоевропейски дела.

Типично за Бойко. Има българин в беда - помага. А след това му оказва подкрепа докрай. Показва, че не го е забравил. Че има държава, на която може да се разчита и че тя се грижи за всеки един от своите поданици. Обикновено подобни жестове на премиера са на ръба на популизма и вероятно затова срещат масово одобрение.

Разбира се, щеше да е много лесно, ако в държавата живееха 5 души - така могат да бъдат обгрижвани поединично и с цялата им нужна помощ. Само че тук все още има над 7 милиона души и идеята за самото съществуване на държавата е



да полага равни грижи за всички тях,



стига те от своя страна да изпълняват коректно задълженията си към нея. В случая обаче изобщо не е така.

Когато преди 2 месеца и половина съпругата на Панко Тодоров - Елена, се оплака в структурата на ГЕРБ във Варна, че мъжът й лежи в кома в болница в Иран, никой не й обръща внимание, а работодателят му отказва да плати транспорта до България, Бойко реагира светкавично. Нареди здравното министерство да прати самолет и да прибере Тодоров. Кой ще поеме разходите е второстепенен въпрос - важно е да спасим човека. Дотук добре. Морякът е имал застраховка, тя е покрила лечението му в Иран, работодателят дори е правил опити да върне Тодоров в България, но от болницата не са издавали документ за репатриране. Дали защото е бил в кома и не е било възможно да бъде транспортиран, или лекарите там са се опасявали, че може да не си получат парите и затова са го държали - няма как да знаем със сигурност. Много е възможно реакцията на българското правителство да е ускорила доста неща, без които семейството на Тодоров нямаше да се справи само. Дали цената на спасяването на човека е висока - 25 000 евро за самолета, платени от МЗ, е въпрос на лична преценка. Държавата обаче едва ли ще си върне тези пари, тъй като самата тя не е задължила фирмите, които наемат моряци, да включват в застраховките им и разходи за репатрация. И ако не го направи, действително ще излезе скъпо на всички ни МЗ да наема самолети всеки път, когато някой се разболее в чужбина.

На самия Борисов обаче



друго ще излезе по-скъпо



Панко Тодоров се върна у нас на 2 август. Представляваше нещо като жив труп. Беше тържествено посрещнат на летището и приет за лечение във Военна болница. 2 седмици след това от ВМА обявиха, че той вече излиза от комата, а най-вероятната му диагноза е състояние след инсулт. Тодоров беше изписан след 2 месеца престой - този понеделник. Сега го поема военната болница във Варна - за рехабилитация. Всичко - за сметка на болницата. Човекът е бил в доста тежко състояние - след 2 месеца грижи той е още парализиран, не може да говори. Успех е обаче, че изобщо може да седи на инвалиден стол, да разбира какво става около него и дори да се усмихва. Защото подобни диагнози сами по себе си са жестоки.

Но далеч по-жестоко е това, което се случва с останалите обикновени над 50 000 българи, които получават инсулт ежегодно. Колкото и сериозни увреждания да са получили, никой не ги държи в болница 2 месеца. Ако ще тя да е ВМА. Въпреки че си плащат осигуровките, а и голяма част от тях - пенсионерите - са работили цял живот и са плащали данъци. В кома или не, парализирани или не, болниците ги държат обикновено по десетина дни. Изписват ги напълно безпомощни и обясняват на близките, че здравната каса не плаща за повече. Някои - с твърде тежки инсулти и в кома - дори



не ги приемат за лечение и ги връщат да си умрат вкъщи



За оцелелите и близките им следва най-големият кошмар - няма кой да се грижи за тези хора, тъй като държавата и досега не си е направила труда да стимулира и плаща за долекуване и т.нар. продължителни грижи, нито пък за хосписи. Тежките случаи не могат да се доберат и до рехабилитация - там не приемат хора, които не могат да държат лъжица сами. Роднините се оправят кой както може. Ако имат пари - наемат медицински сестри или плащат за хоспис. Ако не - още по-страшно. Без личната премиерска намеса това щеше да е съдбата и на Панко Тодоров, ако беше получил инсулт в България или ако съпругата му не се беше оплакала на правилното място.

Затова показният двоен аршин в случая с болния моряк е адски обиден за тези хора, които са минали през ада. Просто защото техните майки или бащи не са получили инсулт под панамски флаг в Каспийско море, а на родна земя. Не са имали проблем с иранска, а с българска болница, нито работодател, който не им е осигурил нещо. И тяхната обикновена, ежедневна трагедия някак си не е стигнала до ушите на министър-председателя. И не е въпросът в това, че Панко е получил нещо, което не е заслужил. Напротив. Просто подобни грижи трябва да се осигуряват на всеки.

От здравното министерство твърдят, че подготвят точно такъв пакет услуги - да се плаща за долекуване, продължителни грижи и хосписи. Не е ясно обаче дали бюджетът ще осигури нужните пари. Друго обаче е пределно ясно - държавата трябва да има приоритети. Много лесно е да спасиш един в чужбина, като платиш пари, с които тук можеш да помогнеш на стотици. Далеч по-трудно е да управляваш така, че да осигуриш справедливост и достъпни грижи за всички, които се нуждаят. Да спасиш гражданите в собствената им родина. Едва когато постигнеш това, можеш да викнеш камерите и да се отчетеш със свършеното добро.