Не негър в Алабама. Не и фолкпевица. Искам да съм министър! На каквото ще да е. Само да е в България. Другаде длъжността не е така примамлива със своята безотговорност. Да си министър у нас, ще рече да имаш право на всичко и да не плащаш за нищо. Постигнатият комунизъм. А пък да си министър-председател в Република България е като да работиш цар. Неслучайно вече имахме монарх на длъжността.

Няма пример от последните 20 години, който да ме опровергава. Ако си министър в България, имаш тройна защита срещу наказателно преследване. Просто съд не те лови. Първо, те пази универсалното извинение "съобразяване с партийната политика". Един вид и да сгазиш лука, то е по повеля на партията.



Партийната целесъобразност е своего рода пенкилер



- за всяко безобразие лек. Ти може и да не си фен на бетонната вакханалия по морето или на индулгенциите за хазарта, но партията те задължава. Ти се подчиняваш, ерго - си невинен! Сбъркана логика? Не и за партийните членове очевидно. Ако кабинетът е коалиционен, картинката е още по-сладка - тогава вече имаме и междупартийни споразумения, които не позволяват да откажеш услуга на другарчето си, колкото и съмнителна да е тя.

Ако това първо ниво на защита вземе че се пропука и партията те "хвърли на вълците" (макар и рядко, случва се), на помощ се притичва вторият стълб на недосегаемостта - делегираната отговорност. Както се разбра от последните ревизии на предишната власт, министърът нито гласува, нито подписва документи. Може и да нарежда на кого какви пари да се дадат, но задължително делегира правото да парафира на някой подчинен. Този сульо или пульо драсва инициалите си под разрешение за ремонт на стойност 40 млн. лв., а поръчителят остава в сянка. Но дори и министърът да сглупи собственоръчно, си има резервна оневинителна версия: бил е подведен, не може всичко да знае, подписва хиляди документи на ден. И номерът най-често минава. За всеки друг гражданин на тази страна незнанието не е оправдание за сгазването на закона, но за министрите не е така -



от българския министър не се иска да знае



По време на своя мандат българският министър пребивава в марианските падини на "колективната (без)отговорност". Съвкупността от няколко министерски подписа моментално оневинява всяко действие или бездействие. На тази юридическа алхимия се дивим вече 20 години - "колективна отговорност няма, тя бива само лична". Стига кабинетът да е разрешил гешефта, той автоматично става законосъобразен. Казват, че по закон е възможно да се потърси вина на всяка отделно взета личност, съучаствала с парафа си в престъплението, но към момента няма доказателства за това. Колективната безотговорност вече минава за аксиома. За всеки случай обаче предишният кабинет е взимал решенията си без гласуване, за да няма частни следи от общото престъпление.

За да не стане някой сакатлък, парафаджиите от втория ешелон също трябва да бъдат обезпечени. Иначе току-виж се разприказвали. И тук стигаме до венеца на безнаказаността - закон за амнистията, приет в самия край на мандата, когато е ясно, че властта отива в други ръце и наказателното производство чука на вратата. Мнозинството на корупционерите вписва като норма да не се съдят "нашите" хора. Другите след нас - може. Така чрез парламента се спира достъпът на съдебната власт до долния етаж на ведомствата. Почти незабелязано мина откровението на бившия правосъден министър Миглена Тачева, че амнистията е била въздигната в приоритет още с встъпването във власт на тройната коалиция. Сиреч, отначало е било ясно, че



безобразниците с подписите ще останат безнаказани



Те и затова са раздавали автографи така смело. Те затова и ще мълчат като партизанин на разпит, когато трябва да обяснят кой какво и срещу колко е нареждал.

Така функционира пирамидата на министерската неприкосновеност, която ние захранваме редовно с дребни суми и покорство. Парадоксално, в Република България всеки гражданин подлежи на съдебна отговорност, само министрите и премиерът - не. А тъкмо те са хората, които разпределят огромни бюджетни средства към едни или други джобове. Най-често към собствените си. Тази немногобройна привилегирована каста от години живее извън закона. Харчи безразборно парите на данъкоплатците, без страх от наказание и в тайно съзаклятничество с имунизираната й посестрима - съдебната власт. Несправедливостта е също форма на репресия. И има само два изхода от тази безнадеждност - да бъдеш министър или да потърсиш политическо убежище от диктатурата на правителствената безнаказаност.