В проекта на годишния бюджет можем да прочетем повече за политическите помисли на един кабинет, отколкото ще видим във всичките му програми и речи. Не прави изключение от това правило и българският проектобюджет за догодина. На фона на цялото крякане и врякане за пари, което заплашва да се превърне в национален спорт, новият годишен финансов план на държавата е хладна глътка отрезвяваща свежест. Реалност без изненади. Което си е изненада, защото всеки втори българин чака фискът да напълни тъкмо неговия джоб. Но проектобюджетът е разумно списан и е избегнал риска да се гъне в нечия полза. Финансовото ведомство хитроумно



тръшва свещената крава



на последното десетилетие, балансирания бюджет, и внася проект с дефицит. Вярно, че надвишението на разходите над постъпленията с половин милиард лева е символично, но пък е напълно достатъчно да внуши идеята: това е всичко; бюджетни резерви не са предвидени, дори сме вече на минус и всяко искане за повече пари трябва да сочи откъде да се отреже исканата сума. Ако в бюджета имаше и 1% резерв вместо недостиг, това щеше да подбуди поне 30 важни социални идеи, всяка от които иска поне 1-2% от постъпленията на хазната. И всеки идеолог щеше да сочи бюджетния резерв като източник за финансиране на своята идея. Този цирк гледаме всяка година на бюджетните дебати в парламента. Един колега беше сумирал миналогодишните прошения за увеличени асигнации и установи, че дори бюджетът на Швейцария не би стигнал да засити щенията на нашите народни избраници за харчене на държавни пари. А



резерви в проектобюджет 2010 има,



естествено, макар да остават скрити в общата картинка. Първият буфер, за който ще се досетим, е в законовия императив, че какъвто и бюджет да е приел парламентът, финансовият министър може да отпуска на ведомствата - разпоредители само толкова пари, колкото са постъпили по приходната сметка на хазната. Дори парламентът да гласува бюджет с 50% дефицит, планът за харчовете се изпълнява само докъдето стигнат парите. Сиреч дефицитът по принцип е забранен. Добър буфер създава и установената практика част от одобрените в парламента разходи да се задържат, за да се пазят под ръка в трезора към 10% от текущите приходи. Още по-голям резерв се крие обаче в



приходите, които липсват



от проектобюджета. Там са предвидени постъпления за 26.4 млрд. лева, които се извеждат от прогноза за 6.3% спад на брутния вътрешен продукт тази година и нови 2% спад догодина. Но ако Международният валутен фонд, който е истинският автор на тези прогнози, отново (сигурно десети път от началото на годината) е сбъркал предсказанията, в бюджета ще постъпят повече пари от предвиденото. Ако изпратим 2009 г. не с 6.3%, а само с 4% спад, а догодина отбележим макар и колеблив растеж (а това ми изглежда напълно реалистична възможност), то при същите данъчни ставки бюджетът догодина ще завърши с близо 2 млрд. лв. излишък вместо с 0.5 млрд. дефицит. Старо правило е, че



песимизмът създава комфорт



Консервативната макрорамка на проектобюджета правилно изважда теоретично възможните резерви от парламентарно разиграване. По-добре да планираш бюджет с 26.9 млрд. лв. разходи и да го изпълниш с известен излишък, отколкото да заложиш 30 млрд. харчове и да останеш с милиард-два на късо.

В проектобюджета ме притеснява друго и това са отложените болезнени решения, които българското правителство (без значение кой седи в министерските кресла и на депутатските банки) трябва да вземе. Най-острият проблем е дефицитът в пенсионния фонд, който отново взема лъвската част от бюджета - 7.4 млрд. лв., 12% над тазгодишния. Заедно със социалните помощи той гълта 1/3 от държавните разходи. В една балансирана пенсионна система дефицитът трябва да е 0, да не тежи изобщо на фиска, че и за натрупване да остане. Естествено и дума не може да става да се ореже бездруго скромният размер на пенсиите. Когато държавата се опитва да отхапе в хазната повече от 40% от брутния продукт (за 2010 г. хапката е 41.6% от прогнозния БВП), приходната й база ерозира, данъкоплатците почват да крият приходи и обороти. Единственият разумен и по-малко болезнен начин



да се разтовари бюджетът



от демографската тежест на пенсиите е да се увеличи пенсионната възраст. Другата сериозна тежест, която за поредна година тихомълком е подмината, са субсидиите за железницата. За транспорт и съобщения са предвидени повече харчове (2 млрд. лв.), отколкото за полиция и вътрешен ред (1.1 млрд. лв.). Явно жп транспортът става все по-непосилен лукс за държавата и изходът е в свиване на жп мрежата до основните линии, конкурентоспособни на автомобилната алтернатива. Разходите за образование и здравеопазване също идват в повече на бюджета; и тук революцията, която ще облекчи фиска за сметка на разширяването на пазара за здравни и образователни услуги, е оставена за някой следващ бюджет. Но с отлагане не се решава нито един проблем. Решителност трябва.