Експрезидентът на САЩ Бил Клинтън се яви лично в столицата на новата държава Косово, за да присъства на откриването на свой паметник от благодарните албанци. Статуята на Бил е в героична поза, мъжествена и широкоплещеста, и заедно с постамента извисява шестметров ръст, съобщават агенциите. В лявата ръка бронзовият Клинтън вдига високо подписаната от него бумага, с която дава ход на войната срещу бивша Югославия. С дясната не видях какво прави, надявам се да е нещо също така героично.

Усърден труд по новата градска забележителност е положил, както съобщи преди време - при това с огромна радост, местният скулптор Изеир Мустафа.

Можем да се позасмеем на косовското бързане - поне да го бяха изчакали човека да напусне този свят, че тогава да го курдисват на пиедестал, щото така турят симпатичния и палав иначе Бил в не много симпатична редица на скулптираните приживе Нерон, Тиберий и туркменбашията Сапармурад Ниязов, но нейсе. (Последният също приживе въздигна в столицата си 15-метров позлатен свой монумент! После обаче умря, и доколкото научих, следовникът му го мести на не толкова централно място). Та можем да се посмеем, но няма. Понеже също държахме доскоро мумията на една своя иначе видна политическа фигура в мавзолей, досущ древни египтяни някакви...Тоест, уязвими сме.

Иначе няма нищо за чудене. Из тези ширини се въди тази странна мода - старите паметници да се рушат от само себе си или с помощта на населението околовръст, а нови да се вдигат с ентусиазъм при всяка победа на правилната в момента сила.

Бил Клинтън произнесе в Прищина съответната реч, като поскромничи; видите ли - не е само моя заслугата, има и други - Мадлин Олбрайт, Ибрахим Ругова и т.н. Но сигурно гъдел му е било на човека да постои пред нетленния си бронзов двойник. Дай Боже всекиму, както се казва.

Този паметник обаче е показателен по много показатели.

Той тури бронзовата точка на края на плахите ни илюзии, че в съвременното дефиле на монументите



е възможен друг сценарий освен националния



Вие може да не сте вярвали, а аз се надявах, признавам. И днес паметниците са израз на възземащ се национализъм, а не на общи хуманистични устремления. Както е било винаги. В това число влизат и религиозните паметници - тяхната истинска цел е преди всичко да са паметен знак за доминиращия етнос, вид "маркиране на територия", а не материален символ на обединяваща етносите духовност, както е прието да се прокламират. И камуфлират. Говоря за паметниците, зидани с хъс от населението, а не за тези, които се правят по общ градоустройствен план.

Та какво е паметникът на Клинтън, като се абстрахираме от малко комичната му преждевременност, освен аналог на паметника на Цар Освободител до Народното ни събрание? Този паметник, както и признаването на независимо Косово от голяма част от света, вкл. от нашите управници, означава две неща.

1. Кратката епоха на гарантирана неприкосновеност на границите, достигнала апогея си със Заключителния акт на съвещанието за сигурност и сътрудничество от Хелзинки 1982, е в безвъзвратното минало. Ерго, границите подлежат на интервенция с молива.

2. Границите ще се преначертават, както винаги, от Великите сили. Когато решат и според величината на величието им. Тези сили ще представят преначертаването като освобождение или като опити за агресия, според ползите си.

В новия сблъсък на националното тежест, както винаги, ще носи военната сфера, ще носи и религията,



но икономиката и демографията



вече ще бъдат не по-малко важни. Прословутата "война на утробите", за която говореше Ориана Фалачи, ще продължи. Тъкмо тази война, наречена според сърбите "победа на леглото", стана предлог, за да спечели независимостта си Косово. Действително етническите албанци в Косово за около половин век стават 90% от населението на областта, а в края на Втората световна война са били около 50%. Само че и "войната на утробите" няма да е решаваща, поне на този етап. Решаващи, както и преди 2000 години, ще са силата и наличието на могъщи покровители. В света днес има около шест хиляди етнически общности и едва около 200 държави. Някои етнически общности имат повече от една държава, а голяма част от общностите нямат ни една. Кой да има и кой да няма не зависи от нямащия и днес. Затова Косово бе признато като втора албанска държава на Балканите, а на странната държава Босна и Херцеговина никой не дава възможност за самоопределение на живеещите в нея, въпреки че не щат да са заедно. (Все едно Чечения и Кюрдистан да видят скоро, да речем, паметници на Джохар Дудаев или Абдуллах Йоджалан.)

Нашият Юзеир Юзеиров, който се беше възпалил от идеята да строи монумент в село Славяново, доколкото се разбра, на турската бойна слава, не успя. А косовският албанец Изеир сполучи да извае Освободителя Бил. (Албания, между другото, получи възможност за самостоятелна държавност благодарение на българската бойна слава и тази на съюзниците й Сърбия, Черна гора и Гърция, които нанесоха поражение на Османската империя през Балканската война. Една от последиците беше решението на Великите сили да се образува държавата Албания. Биха могли да турят един Фердинанд в Тирана по този повод, щото ние тука няма да турим, но нейсе.)

Между Изеир и Юзеир и днес има една разлика - тя се нарича геополитика и право на силата. Не е най-правото и най-доброто, но сме му свикнали.