Вероятно най-дразнещото в политиката на българските правителства през последните 130 години е честото отсъствие на приемственост по жизненоважни, обикновено национални въпроси.

Криволиците на българския политически живот и временната необходимост, съчетана с политическа целесъобразност, следва и отношението към Македония, макар и доста по-слабо изразено. Въпреки че политиката не трябва да обръща гръб на историческата истина, дори отношението към македонските българи, колкото и да е странно, невинаги е на дневен ред у някои от съвременните български правителства. Няма как скоро да спрат взаимните обвинения за един от най-суровите периоди в националната ни история - 1946 - 1948 г., когато македонските българи за две години губят защитата си дори от правителството в София, а в Югославия са подложени на неописуем натиск, за да сменят народностното си име. В скопската пропаганда този период щедро се обсъжда, броят се 300 000 "македонци" в България, често се пускат карти, даже отпечатани в София, с Пиринския край, присъединен към днешния БЮРМ. Грешките в политиката се плащат по завишена тарифа, при това от всички нас. А поправителната сесия често трае десетилетия и даже векове.

* * *

Наистина дори големите в световната политика веднага след края на Втората световна война далеч невинаги постигат целите си и няма никаква възможност да не се съобразяват с наличните дадености, а какво остава за малка България, при това обременена със страшното клеймо "съюзник на нацистка Германия". Отношението на БКП към Македония и към предимно българското население на областта бележи сложни криволици още от основаването на партията. Тази непоследователна партийна политика бе добре изследвана през 60-те и 70-те години на миналия век и никога не е била скривана. Точно обратното. Още от 50-те години датират първите брошури, издавани в масови тиражи, предназначени първоначално за по-тесен кръг читатели в Горноджумайски окръг (от 1949 г., след 1950 г. - Благоевградски окръг). Малко по-късно са издадени и текстове в масови тиражи, написани от професионални историци с използване на пълен набор от достъпните за времето методи за историческо изследване. В тях подробно е разгледана политиката на Българската работническа партия (комунисти) особено в периода до ХVI пленум на партията (юли 1948 г.), който прекрати политиката на отстъпки пред Титова Югославия и възстанови българското народностно име за населението в Македония.



* * *

Роден в Костурско, Д. Благоев повече от ясно написа скоро след Освобождението: "Един от най-важните политически въпроси за България е съединението на трите български области" (1885 г.). По повод на Мелнишкото въстание Благоев е още по-ясен, като определя като "национална задача" "освобождението на Македония и съединението на всички българи в едно цяло, в една целокупна България" (сп. "Дело", 1895 г.). Към Вътрешната македоно-одринска революционна организация Благоев се отнася със "съчувствие", като намира в нея "много симпатични страни". Без излишна патетика, каквато за него би била необичайна, Благоев съвсем естествено очаква присъединяването на областта и нейното предимно българско население точно към България.

Македония обаче още е в робство. Нито една балканска държава не е завършила процеса на националната си консолидация и в БРСДП (т. с.) са напълно наясно с предстоящите безжалостни битки за поделяне на османското наследство. Несъмнено главен причинител на балканските раздори ще се окаже граничната област Македония и да не се държи сметка за международните фактори би било наистина безотговорно.

Категорични са преброяванията на населението в географските граници на областта. През 1900 г. Васил Кънчов брои 1 181 336 българи, 499 204 турци, 228 702 гърци, 128 711 албанци, 80 767 власи, 67 840 евреи, 54 557 цигани, едва 700 сърби и 16 407 други. Въпреки яснотата на тези данни не съществуват никакви гаранции за справедливост при предстоящото освобождение на Македония. В тази връзка и все през същата 1895 г. партията за първи път обявява временното си, засега, становище "Македония - на македонците" (в статията "Кому се пада Македония", сп. "Социалист", 1895 г.), очевидно не виждайки никаква възможност за пряко присъединяване към България при вече заявения вълчи апетит на Сърбия, Гърция и на агресивната, но още несъздадена Албания.

С ясното съзнание, че никой няма да има сили за цялостно присъединяване, тесните социалисти си представят независима и самостоятелна Македония, която поради тоталния превес на българското население, особено след очакваното изселване на турското население, бързо и лесно ще възстанови единството си с България.

Да се върви срещу решенията на Берлинския конгрес, особено след рисковото Съединение (с Източна Румелия), очевидно не би било възможно. С известна доза идеализъм е прогласен път към създаване на Балканска федеративна република (1885 г.), която в по-далечно бъдеще "да се яви и предвестник на една общочеловеческа федерация". Тази примамлива, но наивна идея ще просъществува също до средата на 1948 г. Самия Благоев никъде не виждаме като особен идеалист. Напротив, обяснението му за необходимостта от създаването на Балканска федерация е крайно прагматично: "Македония е ябълката на раздора между българи, гърци и сърби и тоя раздор също тъй изкусно се подклажда. Освобождението на Македония и съединението й с България ще усили последната и ще й даде едно преобладающе значение на Балканския полуостров. На такова усилване на България Сърбия и Гърция гледат като на най-голяма опасност за своето съществувание и без съмнение са готови да му пречат с всички средства." В разгара на Балканската война, точно след края на първата й фаза - в манифест по случай 1 май 1913 г., партията отново определя като единствена възможност за решаване на македонския въпрос създаването на "демократическа Балканска федерация" ("Работнически вестник"). Военните действия до този момент вече са показали, че именно областта ще бъде причина за разтурянето на Балканския съюз.

Вероятно от недосегаемите върхове на нашето време идеята за Балканска федерация изглежда наивна и неосъществима за нищо на света. Но в края на ХVIII в., та чак до средата на миналия век има широка подкрепа, наистина с различни мотиви, сред балканските народи. Константинос Ригас в Гърция, Светозар Маркович в Сърбия, Раковски, Каравелов, Левски и Ботев мечтаят за такова демократично обединение.

На Първата балканска социалдемократическа конференция (Белград, 7-9 януари 1910 г.) е постигнато съгласие по този въпрос, коментирано положително и от В. И. Ленин. Впрочем по-рано Благоев чрез статията си "Македонският въпрос, България и руското правителство" в органа на Руската социалдемократическа работническа партия (в. "Искра" от 1 август 1903 г.) прави опит очевидно да радикализира позицията на руското правителство чрез припомняне на българския етнически характер на областта и борбите на македонските българи за освобождение.

Балканската и Първата световна война показват и на Благоев, и на БРСДП (т. с.), чак до преименуването на партията в БКП през 1919 г., че при непреодолимите противоречия между балканските държави само създаването на демократична Балканска федеративна република може да спомогне за обединение на всички българи. Останалите балкански държави обаче са на друго мнение. Стоян Новакович вече е прогласил, че в Македония няма българи, гърци, албанци или сърби (каквито наистина няма), а там се срещат само македонци. Поради явната си абсурдност тезата, очевидно изсмукана от нечисти пръсти, не получава никаква поддръжка. От нея се отказва даже обожественият днес в Скопие Кръсте Мисирков.

* * *

Днес ще ни бъде трудно да си представим, че наистина всички, които пишат и говорят за Македония в началото на ХХ в., нямат, естествено, никаква представа за предстоящите събития. Балканските страни имат претенции за територията на областта, но етническата картина е безспорна - областта е населена с българи, нарядко примесени с други етноси. Много по-късно в Скопие ще режат грубо статиите и речите на Димитър Благоев, за да извадят от тях признание, че не бил българин.

(Следва)