Главният астроном на Ватикана, свещеникът йезуит Хосе Габриел Фунес наскоро заяви, че вярата в съществуване на извънземни не противоречи на Библията. Това той стори в интервю пред вестник L'Osservatore Romano. Самото интервю пък е по повод конференция на Ватикана, която събра в Рим физици и астрономи, обсъждащи въпросите за извънземния живот. "Да се отрича възможността за съществуване на извънземен живот значи да се отрича всевластието на Бога" - каза той и допълни, че извънземните също са наши братя и сестри, щото всички сме Негови чада...

Това послужи като повод за елегантна и не толкова елегантна ирония из медиите. Припомнен бе Джордано Бруно, изгорен на клада от инквизицията. Аз пък проверих точно защо са изгорили човека, оказа се, че е документирано. Бил вече на прицел за "дяволски заблуди", но пак трябвали доказателства. Негов бивш ученик спретнал доноса. Писал дословно това: "Аз, Джовани Мочениго, донасям по дълг на съвестта и нареждане на духовника си (sic!) как много пъти слушах от Джордано Бруно... че светът е вечен и съществуват безкрайни светове... че Дева Мария не е могла да роди; че монасите позорят света, че всички те са мулета..."

Така че тикнали в зандана философа, адепт на хелиоцентричната система на Коперник. И седем години искали от него да се откаже от "ереста". Той обаче не се отказвал, упорствал. Не само Слънцето е в центъра, а не Земята, твърдял Джордано, ами и другите звезди, макар мънички, също са слънца! И са като нашето Слънце, а може дори по-големи да са.

Тези нелепости и безумия докарали отците до бяс. Че ти на Светото писание ли противоречиш, глупако! - питали те изумени. - На Светото! На Писанието! Че ще те изгорим жив, бе, дори луд не би твърдял такава глупост! Откажи се! Покай се! Бруно се инатял. Накрая те вдигнали ръце



и го изгорили, както му обещали



Последните му думи били, че умира като доброволен мъченик.

А Галилей се отказал, за да спаси кожата - тя е известна ценност, особено собствената... До края на живота му църквата зорко го следяла, да не задърдори все пак онова прословуто и митологично "И все пак..."

Едва през 1992 година папа Йоан Павел II официално призна, че присъдата срещу Галилей била грешка. При това с формулировката: "двете страни не се разбраха една друга". На Джордано Бруно преди век издигнаха паметник. Наследниците на тогавашните му инквизитори днес дирят "братя и сестри" между звездите, които се оказаха слънца... Все пак.

Присетих се покрай тази поучителна история и за Татяна Дончева. Тя наскоро сравни комунизма с християнството по една телевизия. И изтъкна, че безбройните някогашни клади, колела и мъчения на инквизицията не са изместили до днес църквата от авторитетното й място. Както църквата се покайва и развива, така и нейната партия също има правото на грешки, на признаване на грешките и нова харизма, беше тезата й.

Естествено, всичко на тази земя има не само правото, но в известен смисъл и задължението да се развива. Включително църквите и политическите сили. Но всяко развитие стъпва на здрави и прости неща, а не на приблизителности.

Днес всичко тъне в приблизителности, вкл. думата "комунизъм"... Що е комунизъм - от всекиго според способностите, всекиму според потребностите - този рубин на утопията, или тотална власт на Политбюро и тайните служби? Признавам, и до днес не знам. А и вие тънете в лозунговост.

Що е справедливост - неприкосновеност на собствеността или ситно нейно преразпределяне в угода на нищонямащите и в ущърб на многоимащите?



Що е ляво - солидарност на родените без златна лъжичка в устата



или завера на облагодетелстваните от криминалните посттатовски приватизации?

Що е дясно - конвент на вярващите в силата на разумния егоизъм, както твърди Айн Ранд, или "кой не скача, е червен" и реторика от типа на "Защо осъдихте Джордано Бруно?"

Някои от лидерите на БСП се чудят защо за повечето младоци и интелектуалци на Запад лявото е така привлекателно, а у нас БСП си остава последователно партия на консерватизма и пенсионерите.

Още по-чуден е фактът, че почти всички нови политически формации у нас се зараждат от лява по същество енергия, облечена в антисоциалистическа "по протокол" дидактика.

Така е не само защото "ляво" и "дясно" са фикционални за нашата родово-битова политическа действителност, а защото на този, който размахва табелите, му личи, че би ги сменил без угризения.

Избирателят иска от него морал, а той му сочи табела.

Избирателят иска отговор, а той му подава урна.

Избирателят му иска извинение, а той му обещава кебапче.

Спомням си преди близо 20 г. покойният вече голям наш драматург Иван Радоев каза на една среща-митинг, в самата зора на демокрацията: "Аз очаквам, че лявото пак ще дойде на мода!". Изгледаха го като извънземен, тогава "ляво" беше мръсна дума.

А после му ръкопляскаха бурно, може би защото беше Иван Радоев. Или защото каза лековатото "на мода", а не обременителното "на власт".