Понякога политическите болести са толкова очевидни, че незабелязването им говори най-вече за здравни проблеми на публиката. В безразличието те се мултиплицират и в един момент се оказва, че са нелечими. Едва ли има по-голям символ за краха на политика от изчезването на партиите. Не че са намалели, но самата думичка "партия" се изпари от политическия речник. Вече всеки прави "проекти". Лидерите създават и реализират проекти, политолозите ги разчертават, само редовите партийни активисти все още не са се нарекли проектанти, но и това ще стане.

Да смениш една думичка с друга, може и да се сметне за еволюция на езика, но в случая не е. "Проектът" неусетно измести "партията", тъй както



простотията и кичът превзеха ефира,



а егоизмът изгони солидарността като ценност. Допреди години знаехме, че горните проявления са грозни и ги окачествявахме като скандал. Сега не са, те са гордост и код, който показва принадлежност към всеобщата пошла среда. Колкото повече такива "кодове" има обществото, толкова повече то се е овълчило и няма корективи, които да го спрат.

ГЕРБ е проект. Предишните управляващи - НДСВ, също бяха проект. Вдясно е проектът РЗС, вляво скоро ще се появи проектът на Татяна Дончева. След 2 г. казват ще има още един ляв проект и ще го оглави Първанов.

Че всичките тези формации са проекти, разбираме най-вече от лидерите им. Питайте Дончева какво ще прави и ще ви каже - проект. Питайте Яне - направил е проект. Те тръгват да създават най-обикновени партии, но се страхуват да ги нарекат така. В известна степен са прави, тъй като думичката навява лоши асоциации.

По принцип проектът е бизнес мероприятие, което започва с точно определена цел за определен период. Влагат се пари, чиято задача е поне да се удвоят. Има го в търговията, рекламата, банкирането и навсякъде, където се инвестира с цел възвращаемост.

Старите класически партии преживяват криза в световен мащаб, затова нашенската думичка проект може да мине за предпазливост - несигурност дали политическото начинание наистина ще се превърне в устойчива партия. Но многото пари, търговия и клиентелизъм в българската политика говорят, че не иде реч за здравословен страх, а за подмяна на ценности. Стоково-паричните отношения явно така са промили общественото съзнание, че дори и в публичната комуникация



старите партии са заменени с търговски дружества



Доскоро този факт бе прикриван от приличие в публичния дебат. Той спазваше някаква хигиена. Сега хигиена няма. Политиците си казват, че се занимават с проекти, хората гласуват за проекти, политиката окончателно се е легализирала като бизнес. Каквото търсенето, такова и предлагането. Да виним ли обикновения избирател, който дори и не се замисля? Ами как да се замисли, след като и глашатаите на гражданския морал, иначе дежурни в "символните тълкувания на чалгата, фалша и меркантилизма", се правят, че не забелязват. Всъщност могат и да забележат, но само ако гражданската им съвест бъде събудена от граждански договор.

Политическото инженерство очертава два подхода при осъществяването на проектите. Първият непременно изисква мощен публичен лидер, за когото е най-добре да го оглави неформално. Той е нещо като ръководител на проекта - красиво лице или име, което трябва да убеди кредиторите, че си струва да инвестират. Така направи Борисов, вероятно така ще направи Първанов, а и царят, малко или много, игра тази роля.

Вторият подход изисква най-вече пари за реклама, които да компенсират липсата на голям рейтингов лидер. Колкото повече пари, толкова повече праймтайм и "независими" социолози и политолози, които да популяризират прелестите на начинанието. Те са консултантите по договор, които само временно работят за проекта. Сменят проектите в зависимост от офертата. Самият проект пък се ръководи от наемно лице, тъй като истинският ръководител има спорна слава и трудно би убедил кредиторите. С РЗС стана така.

Много местни политици дадоха на лизинг имената си за проектите на регионални бизнес феодали. В национален мащаб като инвеститори се явяват големи корпоративни играчи, външни фактори, както и вътрешни, които стоят в сивата зона между задкулисието и публичната власт. Ако искат - правят проект, ако не - не правят.



А избирателите трябва да бъдат подлъгани



да кредитират с доверие.

Проектът винаги тръгва от "гражданска структура", която изведнъж ненадейно съзрява за политическо участие. Царят нямаше време да се заиграва с гражданството, но това направи ученикът му Борисов. Първанов намеква, че преди да атакува властта след сдаването на мандата, ще се отдаде на граждански организации. За такива говори и Дончева. "Гражданският генезис" на всеки проект е модерното ноу хау, чрез което електоратът трябва да бъде подмамен. Той е и алибито, зад което не дотам светли субекти се прикриват, преди общественото мнение да бъде подработено от консултантите по договор.

Естествено, че няма нищо гражданско във всичките тези проекти. То и няма как, след като не някакви граждани ги инициират, а безработни политици или "играчи" с накърнени интереси в "голямата игра".

Гражданството е големият губещ. Не само е въвлечено в пошла търговия, но и за години напред е обречено да няма представителство. Благодарение на съвременните комуникационни канали политическото инженерство се превърна в обикновена производствена технология. Тя продуцира партии и проекти отгоре надолу, чиято цел е да прехвърлят корпоративния олигархичен сговор на политическо ниво. С помощта на манипулацията тази технология е успешна повече от когато и да било.

Какво следва? Или бизнесът все повече да изтласква политиката до деня, в който ръководителите на проектите "А" и "Б" публично се надцакват на принципа "сделка или не", а зомбираната публика ръкопляска. Или гражданството да се самоосъзнава и организира, за да не става жертва на подобно риалити.