Една седмица - и вече свикнахме с новата година. Ударихме десетката - както се произнесе приятелят ми Жоро Апломба - и се успокоихме. Приключихме с надеждите и пожеланията, върнахме се в браздата. Възбудата се оттича бързо и делникът е изпълнен с облекчение - очакванията, както всеки път претрупани и по своему непредпазливи, пак дойдоха в повече. Е, отслужихме я и тази Нова година: донякъде като празник, донякъде и като повинност - не е много по вкуса ни такава, каквато ни я обещават. Но дните за прогнози и предупреждения минаха, друго искам да ви кажа аз.

Доста след полунощ, по-близо до съмването, когато развеселените съседи от балконите отдавна бяха привършили китайското джепане и в повечето от прозорците светеха само мигащите новогодишни лампички, напевен женски глас от телефона честити новата година и притеснително попита дали са се прибрали "нейните". Беше грешка, разбира се - "нашите" ги няма, но и чужди у нас не живеят. Жената бързо схвана и реши да се извинява: дъщерите й учат в България, отишли са да празнуват в Студентския град и тя силно се притеснява: там стават всякакви ужасии, вестниците в Македония непрекъснато пишат за това. Да, правилно бях отгатнал по говора, с малко напъване можех да позная и района, но жената се разприказва и не се наложи. Беше учителка от Кратово, а сега се обаждаше от някакво село до градчето. Отишла за празниците, да запали огън и да почисти фамилната къща за Коледа, когато децата ще си дойдат. А също и мъжът й, строител в Загреб - оттам били парите за двете студентки. Седим си, каза, със съседката, чакаме да дойде "струята". Угаснало още привечер, събрали се да си пазят страха една на друга и досега били на свещи. Сигурно е сбъркала номера в тъмното. Отсрещното село, на другия баир, свети, а при тях - мрак. И си седим, рече, двете, цяла нощ си говорим и не можем да се наговорим. Няма радио, няма телевизор - едни спомени и мъки.



Това, последното, ме разтърси. Спомени и мъки



Не може споменът без мъка, а и в светлото в спомена пак има някаква мъка - защото е отминало, няма да се върне. Но пък се наприказвахме, добави жената, кога ще ни се случи пак? Наприказвахте се и си пийнахте, без малко да добавя пък аз. И се почувствах по-добре. Пожелахме си всичко хубаво, на децата си също, работа си пожелахме и здраве. Съседката взе слушалката и тя: благославя, благославя. С тези дъщери студентки жените бяха млади още, още съвсем в живота, а гледай на какво посрещаха новата година - на спомени и мъка!

И цяла седмица опитвам да си го преведа сега това, някак да си го разтълкувам. Елегичното, но и сладостно споделяне на нещата от миналото, възстановяването на кадри, отписани от паметта. В такива нощи човек притежава живота си отново - такъв, какъвто в действителност се е състоял, нередактиран, нецензуриран. И си го връща - понякога завинаги.

Странно, но в кръга на моите познати



споменът за енергийната криза от миналия век прелива от симпатия



Знаете за какво става дума - спираха тока по график, кварталите потъмняваха и в прозорците се появяваха слаби, уязвими светлинки, колкото да покажат, че нашият свят е все пак жив и... чака. С прекъсването на тока издъхваше и парното, та освен мрака студът също напираше в домовете ни, застопоряваше живота, превръщаше го в пауза. И онези от нас, които се възползваха от тази пауза, няма да я забравят никога.

В първите вечери си звъняхме по телефоните, говорехме с часове като деца, които се страхуват от тъмното. После заедно с мрака и студа в къщите ни се настани и тишината, а в тази тишина бе попълнена необикновена страница в нашите семейни летописи - страницата на нашите спомени и на нашата непредвидена равносметка. Писана бе тази страница на тъмно, затова и повече не може да се отгърне. Но и без това никой от нас не я забравя.

В полумрака, около огънчето на свещта сякаш се появяваха сенките на нашите предци, оживяваха забравени, неспоменавани дотогава легенди на нашите фамилии, възкресяваха се имена от родословното дърво, епизоди от войни и страдания, от празници и от сватби, съдби от пожълтелите снимки, захвърлени в албуми и кашони. И от миналото, от миналото, което се връщаше в онези зими - за да го спасим. Това беше време на любопитство, но и на съизмерване, на задълбочаване в нещата, подминавани на светло, или просто поради липса на пауза, в която да подвием крак край течението на своя собствен живот. И много ценности бяха припомнени или дори само назовани, но така че да се върнат в нас.

Е, не ви казвам нищо ново.



Които са го преживели, няма да го забравят



Странно, но децата ни, които нехайно, а и демонстративно зачеркваха толкова поучителни слова и днес помнят и разказват епизоди от онези студени и стъмнени вечери. (У дома, например, такова вълнуващо семейно наследство е вербалният сериал как с връстници бях командирован да пазя един бостан в най-хубавото лято на неопитното ми детство. И какви щури преживявания се случиха там.) Някакви връзки в паметта се създадоха - различни от преди. И някакви истини светнаха - този път действително в мрака. И някакви чувства също, то се знай.

Та си мисля сега, около разискванията за спрени или пуснати реактори, около споровете за старата и за бъдещата АЕЦ, като ни плашат с режим на тока и все ни обещават енергийни кризи - дали нямаме нужда от малко самота и мрак, за да съберем себе си и да осмислим всичко, което смесихме и похабихме в суматохата на последните десетилетия? Дали ще имаме отново какво да си кажем? И какво толкова важно ще си спомним? Какво толкова ценно ще спасим?

И изобщо: достатъчно ли е на един народ да му спреш тока и телевизията, за да се размисли и да си постигне светлината?