|
| --- |
Общественото мнение мечтаеше за депутати, които чинно си стоят в парламента - стоят си. Не искаше коалиция - няма я. Искаше управляващите да го чуват, и те го правят доста по-често от всички предшественици - и по отношение на забравения Маниак, и за акциза на ракията, бонусите за млади семейства и т.н. Който не е поискал нещо, с него Борисов не се е срещнал. Нали това бе мечтаната несподелена радост - властта да слиза при хората, да говори "народен" език и да ги ръкостиска искрено и лично. Дори референдумът за новините на турски, които премиерът отказа (пак след остра публична реакция), отдавна съществуваше като идея в обществения дебат. Който прочете старите вестници, ще види, че доста важни люде се изказваха положително по въпроса, а редови ги подкрепяха по електронни форуми и кръчми. Т.е. Борисов, и да бе организирал референдум, пак на практика щеше да изпълни народната воля.
И все пак нещата наистина не вървят
Парламентът е с мижаво КПД, завърши първата си сесия с 50 висящи законопроекта и поне толкова наложителни, но незапочнати. Многото решения със срок на годност "от ден до пладне" внасят хаос, издават некомпетентност. Липсата на коалиция на практика ликвидира и опозицията, защото българският опит сочи, че управленският коректив е възможен само при коалиционни правителства, тъй като партньорите са в непрекъснато взаимно дебнене. Борисов е обвиняван в единоначалие. Но нали 1.6 млн. българи гласуваха за него и никой друг! Те не искаха някакви експертчета да им чертаят схеми и диаграми, а един голям мъж да понесе държавата на плещите си. Ами носи си я.
Не е ли парадокс? Не всичко става както го искаме, но доста от нещата, заради които предишните управления бяха ненавиждани, днес ги няма. Но доверието в ГЕРБ пада, несъмнено ще стигне и до добре познатите ниски нива. Защо е това неудовлетворение?
Причините със сигурност са много. Но едната не е ли, че
"общественият дебат" винаги се пързаля
по маловажни и популистки теми, чиято празна същност откриваме чак когато се сбъднат? Плява ли искаме от управляващите, или зърно?
Спомнете си колко приказки бяха изговорени за депутатските отсъствия от пленарна зала. Колко речи издекламирани, статии написани, а и клетви хвърлени срещу омразното депутатство. И нито дума, че празната зала е проблем, но още по-голям е законотворческото безсилие. Че първото, което трябва да искаме от депутатите, са качествени закони, пък дори и гласувани с чужда карта.
Днес се оказа, че новините на турски език имат доста застъпници. И то от здрави, големи българи. Чуват се гласове, че турският етнос все някак трябва да е представен във властта. Но къде бяха те, когато ГЕРБ построи кампанията си с антитурска реторика (формално бе анти-ДПС, но на практика провокира първичната враждебност към различния етнос, вкл. и чрез "неволни" словесни заигравания с "целите" на Възродителния процес)?
Всички днес се възмущаваме от Румяна Желева. Но не трябваше ли вчера? Нали Желева бе цял кандидат-евродепутат, при това водач на листа. Казваме, че щяла да ни посрами в Брюксел. Но нали Меглена Кунева не ни срамеше, а пък искахме да се махне. И ние като Борисов недоволствахме, че е мълчала за безобразията на тройната коалиция, въпреки че функциите на еврокомисаря са съвсем други. Защити ли я някой "общественик" освен съпартийците й? Имаше ли дебат по същество, или бликаха плитки емоции?
А притесни ли се някой от авторитаризъм, когато още на учредяването на ГЕРБ Борисов каза, че в партията ще се слуша само неговата воля? Но думите му пак бяха израз на целокупен народен копнеж, тъй като две десетилетия българите жадуваха за твърда ръка и почти нямаше смелчаци, които да застанат срещу течението и да кажат, че тя нищо добро няма да доведе.
"Общественото мнение" върви след събитията,
вместо да ги провокира. Неговата импотентност личи най-добре при популистки управления, тъй като тогава се вижда, че единствено то, стига да е будно, умно и независимо, може да е превенция срещу глупостите на властта.
Стигаме до най-важния въпрос - кой е отговорен за настоящото състояние на общественото мнение. Със сигурност това не са хората от кръчмите и форумите. Те нямат техническата възможност да отсяват зърното от плявата в т.нар. обществен дебат. А и чрез днешните многобройни технически средства лесно могат да бъдат манипулирани. Не за всичко са виновни и журналистите, тъй като медиите са само част от пейзажа.
На България й липсва онова културно малцинство, което да задава темите и потребностите. Да не стои на трапезата на политиците, а да ги кара да го уважават и да се съобразяват с него. Става обратното, тъй като нашенското малцинство е назначаемо. И ако все някога някой се усети за опасността от даден проблем, е късно. Назначаемият елит не може да продуцира будно гражданско съзнание.
