Когато Йохана Сигурдардотир бе избрана за министър-председател на Исландия през февруари м.г., почти всички вестници по света излязоха със заглавия: Исландия е първата държава, която има лесбийка за премиер. Единственото изключение бе Исландия. Местните медии в продължение на дни не споменаваха и дума за сексуалната ориентация на Сигурдардотир. Само посочваха, че чуждестранната преса проявява интерес към новия лидер на Исландия - 67-годишната бивша стюардеса, която влезе в политиката и се ползва с огромно доверие сред избирателите. Известно е, че тя е с нетрадиционна сексуална ориентация и дори официално от 2002 г. съжителства с друга жена. Но исландците едва ли обръщат внимание на това. "Медийното мълчание повтаря мнението на обществото. Никой не се интересува от сексуалната й ориентация.



Хомосексуалността тук не е проблем",



казва Маргарет Бьорнсдотир, директор на Института за публична администрация и политика към Исландския университет.

Окуражени от либералното отношение в Исландия, политици в Западна Европа се осмеляват да разкрият нетрадиционната си сексуалност и се впускат в битка за най-високите държавнически постове в родните си страни. 11 мъже и жени, които не крият хомосексуалността си, са депутати в британския парламент, като двама от тях са членове на правителството. През юни м.г. френският президент Никола Саркози назначи тв водещия Фредерик Митеран за министър на културата. Кметът на Париж Бертран Деланое, спряган за кандидат-президент през 2012 г., също е хомосексуалист. Председателят на германската Партия на свободните демократи Гидо Вестервеле, който стана и външен министър, е част от високопоставени държавници с нетрадиционна сексуална ориентация. Сред тях са също кметовете на Берлин и на Хамбург. Градоначалникът на Берлин Клаус Воверайт призна това преди кметските избори през 2001 г. заради натиск, оказван му от таблоидите в страната, но тактиката му се оказа правилна. "Признанието ми помогна да стана по-популярен. Много хора оценяват честността", казва той.

Това обаче е далеч от настроенията в повечето американски щати, където честността може да се окаже фатална за политическата кариера на хора с нетрадиционна сексуална ориентация, въпреки че наскоро лесбийката Анис Паркър бе избрана за кмет на Хюстън, четвъртия по големина град в САЩ. От 511 000 изборни длъжности в САЩ - от членове на училищни бордове до президента - мъже и жени, които не крият хомосексуалната си ориентация, заемат само 450 от тях. Това сочат данни на базирания в САЩ "Виктъри Фонд" - организация, която оказва финансова подкрепа на кандидати за политически постове с нетрадиционна сексуална ориентация. Нито един хомосексуалист не е бил сенатор, а само трима са били в Камарата на представителите.

Пропастта между САЩ и Европа не съществува само по върховете на властта: 49% от американците, участвали в допитване на изследователския център "Пю" през 2007 г., смятат, че обществото трябва да "приеме" хомосексуалността. Контрастът с Европа е много силен - над 80% от французи, германци и испанци са на същото мнение. Само католиците и консервативните поляци са на позициите на американците.

Политическият пейзаж в Европа обаче



невинаги е бил така благоразположен



"Преди 30 години, когато Сигурдардотир започва политическата си кариера, Исландия бе настроена крайно хомофобски", казва Балдур Торхалсон, политолог в Исландския университет. Образованието обаче променя възгледите. В последните десетилетия организацията от Рейкявик "Самоткин '78", която се бори за правата на хомосексуалистите, работи с националните медии за създаването на предавания, които представят мъже и жени с нетрадиционна сексуална ориентация, както и запознават публиката с предразсъдъците, с които тези хора се сблъскват. През 1996 г. страната легализира еднополовите граждански бракове, а Сигурдардотир стана министър. Днес едва 6% от исландските свещеници казват, че биха отказали да венчаят хомосексуалисти.

В по-големи държави като Великобритания, смятана за доста консервативна, напредъкът е много по-бавен. През 1988 г. правителството на консерваторите, оглавявано от Маргарет Тачър, прие Закон за местното самоуправление, чийто параграф 28 забранява "поощряването на хомосексуалност" в училищата и определя еднополовите връзки като "фалшиви семейни отношения". Подобна хомофобия насърчава защитниците на правата на хомосексуалистите и на бъдещите политици.

През 1997 г., когато лейбъристкото правителство на Тони Блеър поема властта, ситуацията е различна. Крис Смит, който е депутат от 14 години, е назначен за министър на културата. "Най-изненадващ се оказа фактът, че никой не забеляза, че хомосексуалист е назначен за министър", казва Смит, който в момента ръководи Агенцията за околната среда. Същата година в Екстър, Южна Англия, кандидатът от Консервативната партия Адриан Роджърс нападна опонента си - неприкрития хомосексуалист Бен Брадшоу, заради хомосексуалността му. Гласоподавателите обаче избраха Брадшоу. "Роджърс се опита да използва моята сексуална ориентация като политическо оръжие и то се обърна срещу него. Този вот внесе огромна промяна в нашата политика. Оттогава навлязохме в нов свят", казва Брадшоу, който в момента е министър на културата.

Атаките срещу хомосексуалисти не дадоха желания резултат и в Германия. Андреас Хайлман, социолог от Хумболтовия университет в Берлин, смята, че политик, който разкрие сексуалната си ориентация, е защитен от критики. Опонентите, които превръщат сексуалността в проблем, обикновено са приемани като подлеци и политически некадърни. Това бе в полза на либералните европейски закони, които дадоха повече права на хората с нетрадиционна сексуална ориентация -



18 държави в Европа разрешиха еднополовите бракове,



а в девет държави тези двойки могат да осиновяват деца.

Демографската промяна вероятно също е изиграла положителна роля. Увеличава се броят на хората на Стария континент, за които хомосексуалистите изглеждат много по-незначителен проблем от пристигащите от мюсюлманския свят. "Това е ужасно, но сексуалните малцинства се приемат като по-безопасни и по-уважавани", казва Рейсайд от университета в Торонто. Проучване от 2008 г. например, показва, че докато само 27% от холандските гласоподаватели одобряват мюсюлманин да е министър-председател, то 78% са съгласни премиерът да е хомосексуалист.

Британската Консервативна партия изминава дълъг път от параграф 28, който лейбъристкото правителство отмени през 2003 г. Лидерът на торите Дейвид Камерън се извини за закона на хомосексуалистите на гей парад през юни м.г. През октомври консерваторите дори организираха официална "гей нощ" по време на годишната конференция на партията. Сред хомосексуалистите тече дебат дали лидерите, които все още не са разкрили сексуалната си ориентация, трябва да го направят. Зам.-кметът на Париж Кристоф Жерар казва, че познава няколко високопоставени държавни служители, които продължават да крият сексуалността си. "Докато крият, лидерите хомосексуалисти ще продължават да бъдат смятани за странни. Нямам предвид, че трябва да размахат знаме, но да бъдат спокойни и самоуверени", казва той.

Берлинският кмет Воверайт прави всичко това: той редовно се появява с приятеля си неврохирург на публични събития и мотото на предизборната му кампания бе "Аз съм хомосексуалист и това не е лошо".

Трябва обаче да мине доста време, преди американските политици с нетрадиционна сексуална ориентация да се осмелят да направят това. Въпреки че по време на предизборната си кампания през декември новата кметица на Хюстън Анис Паркър просто загърби нападките за сексуалната си ориентация и спечели.