Нещо странно се получи около убийството на "скандалния радиоводещ" Боби Цанков. Странно, а според мнозина и срамно, изглеждаше отразяването на това печално събитие в медиите. На 5 януари младият мъж беше застрелян от неизвестни извършители във входа на жилищна кооперация в центъра на София. Прокуратурата и МВР реагираха енергично и с рутина, веднага имаше заподозрени, задържани, както и версии за престъплението. В медиите обаче се появиха колебливи оценки за станалото. Не беше ясно в какво качество е бил застрелян покойният, дали като журналист или като обикновен измамник, свързан с българската мафия, сякаш едното по условие изключва другото.

В първите съобщения Боби Цанков беше представен като разследващ журналист, радио- и тв водещ и автор на скандални разкрития (и/или фантазии) от кухнята на криминалния ъндърграунд, публикувани на страниците на "Уикенд", най-тиражният български седмичник и издадени като книга поради силния читателски (а без съмнение и търговски) интерес. Формално погледнато, всичко това е така. Но в последвалите коментари по темата повечето автори намираха начин да изтъкнат, че не чувстват покойния като колега. Така проблемният му професионален профил сякаш отне нещо от достоверността на самото убийство. Това е странното. Какъв точно е бил "скандалният радиоводещ" - измамник, тарикат, наивен романтик, авантюрист, митоман, медиатор между отделни мафиотски структури или нещо друго - всичко това post mortem би трябвало да не е съществено. Но поведението на българските медии показва друго. На страниците на повечето вестници убийството и смъртта в този случай



изглеждаха някак оперетно и водевилно



като нещо, което не е станало съвсем и напълно. Усещането се подсилваше и от иронично самодоволната физиономия на жертвата в някои от публикуваните снимки. Сякаш някакъв (само)измислен човек очаквано е напуснал белия свят. Мастит медиен експерт дори обясни защо е станало възможно в западни издания покойният да бъде представен в професионално качество, което в родината му оспорват, а тв шоуто "Господари на ефира" отрази събитието с полушеговити интонации.

Повечето коментатори бяха единодушни, че вина за фаталния край на Боби Цанков носи съдебната система. Ако тя го беше осъдила за някоя от многобройните му шашми, сега е щял да бъде жив и здрав, макар и в затвора. Което сигурно е вярно, но то не премахва усещането, че образът на смъртта в българските медии придобива все по-кичозни контури. Ако беше изолиран, този случай не би привлякъл внимание, но не е. От години стана нещо като медийна мода разстрелите на гангстери да се отразяват с бодряшки непукизъм и доза ирония. Миналото лято (ако не греша), централен всекидневник публикува в неделен брой страница на тема "Последно сбогом" със снимки на опечалени млади български вдовици от погребенията на техните съпрузи, предимно от криминалния свят. Акцент в статията беше актуалната модна линия в траурните рокли, обувки, воали, шапки и т.н. Това е медиен кич.



Кичът не е просто проява на лош вкус,



той е поведение, продиктувано от липса на чувство за реалност. Това не е банално отклонение от норма и липса на усет за прилично и приемливо. Кичът е бягство от истината и истинското. Това е поведение, породено от "нуждата да се съзерцаваш в разкрасяващото огледало на лъжата и да се познаваш с развълнувано задоволство." (Кундера) У нас това поведение има разнопосочни проявление в различни обществени сфери. Има музикален кич (чалгата), политически кич (Яне Янев, Марио Тагарински и др.), има архитектурен, съдебен, административен, академичен, медицински и т.н. Явно и медийният кич е неизбежен.

Същинската работа на журналистиката е да показва на обществото какво точно му се случва в реално време. Това тя прави добре или зле, съзнателно или не. Особеното в случая е, че дори когато го прави зле (произвеждайки професионален кич), тя неволно го прави още по-добре. Медийните реакции по повод на поредното показно убийство някак между другото показаха как в желанието си да консумира собственото си битие като зрелище българското общество губи чувство за свяст, чувството за смущение и тревога пред изхода на живота. Поради което и смъртта започва да изглежда като нещо евтино и несериозно, т.е. кичозно.