|
Лапсусът на Буш предизвика само ехидни усмивки и нищо повече. При подреждането на Ирак, Иран и Северна Корея в "ос на злото" обаче, което той направи в първата си реч "За състоянието на Съюза", нещата не бяха случайни. Вашингтон трябваше да узнае какви ще бъдат реакциите на идеята за продължаване на войната срещу тероризма след Афганистан и в други райони. В конкретния случай реакциите на Багдад, Техеран и Пхенян не бяха важни - те са предвидими. За Белия дом бе важно
да изпробва рефлексите на Европа,
за да е наясно доколко може да разчита на нея. Защото Буш и екипът му очевидно са решени да свалят неблагонадеждните режими или да ги принудят да се променят - ако трябва, и със сила.
Реакциите на Европа бяха дори по-остри, отколкото в САЩ са допускали. Френският външен министър Юбер Ведрин нарече американския подход "опростенчески", еврокомисарят по външните отношения Крис Патън предупреди Вашингтон да не "прекалява с едностранните действия", а германският първи дипломат Йошка Фишер призова Буш да не се отнася към съюзниците си като към сателитни държави. Според френския делегиран министър по въпросите на сътрудничеството Шарл Жослен стилът във външната политика на САЩ е "тексаски".
Не е задължително клаузата за взаимна помощ от договора на НАТО да бъде прилагана при всяко американско военно действие, опъна се и генералният секретар на Северноатлантическия пакт Джордж Робъртсън, според когото Вашингтон не е дал доказателства за връзката на трите държави от "оста на злото" с атентатите от 11 септември.
Въпреки че Европа все още има известни съмнения за намеренията на САЩ да отидат до край, за да свалят Саддам, 15-те не желаят да подхранват излишно надеждите на Вашингтон, че реално ще подкрепят намерението му да удари "оста на злото". Разстоянието между европейски лидери и администрацията на Буш започна да се увеличава. Това хвърли в тревога върховния представител на Евросъюза по външната политика и сигурността Хавиер Солана, който отправи
призив към европейците да смекчат тона
"Отношенията между САЩ и ЕС са ключови и нито ние, нито САЩ трябва да си играем с тях", каза Солана.
Апелите са си апели, но възгледите на Европа за същността на терористичната заплаха си остават доста по-различни от вижданията на САЩ. Европейските правителства са за диалог с Иран и Северна Корея и имат сериозни резерви към американските намеци да се действа със сила за свалянето на иракския президент Саддам Хюсеин.
Контрастът между американската и европейската позиция като че ли е най-силен по близкоизточния въпрос. Европейските правителства са все по-разочаровани от политиката на Вашингтон, която определят като произраелска. Тяхното становище е, че съсредоточаването върху въпросите на сигурността за сметка на отказа от политически инициативи води до безизходица в Близкия Изток.
В средата на месеца ЕС подкрепи френското предложение за мир в района, което предвижда насрочването на палестински избори и създаването на палестинска държава, която незабавно да бъде призната от Израел и приета в ООН. Германия подкрепи идеята за нови политически инициативи и дори посочи, че Берлин би се застъпил за референдум в палестинските територии по въпроса за подновяването на мирните преговори. Италия предложи международна конференция и лансирането на нов План Маршал за региона.
Оказа се обаче, че не само европейците и американците имат разногласия по подхода към израелско-палестинския конфликт, но и 15-те от ЕС. Кратката визита на шефа на британската дипломация Джак Стро в Близкия изток на 13 февруари беше ярка демонстрация в това отношение. Очакваше се той да застъпи общия европейски подход за политическо разрешаване на конфликта. Вместо това Стро изненадващо се обяви за необходимостта палестинците "да сложат край на тероризма".
Като че ли Лондон винаги се опитва да заобикаля инициативи, които противоречат на американската позиция по един или друг въпрос. Премиерът Тони Блеър оказа безрезервна подкрепа на Вашингтон след атентатите от 11 септември. Сега обаче и той дава знаци, че
евентуални военни действия срещу Ирак
биха му дошли в повече.
Разбира се, след антиамериканските терористични удари никой не оспорва съществуването на заплахата от международния тероризъм. Съгласието между САЩ и Европа по въпроса обаче като че ли свършва дотук.
Според екипа на Буш походът срещу тероризма е въпрос на чест и всеки, който се включи по някакъв начин в битката за съдбата на демокрацията в света, би трябвало да бъде преизпълнен с гордост. Във Вашингтон се дивят: Защо и европейците не мислят по този начин? Защо смятат, че намесата в един такъв конфликт не е оправдана и че няма ясна морална цел?
Очевидно американците трудно проумяват, че в случая става въпрос за държави, които са обединени не само в общ съюз, но и от обща непоносимост към войните. Тя има своята история - урокът от Първата световна война и особено травмата от Втората световна. Авантюризмът е чужд на европейците и перспективата да попаднат в капана на един неуправляем военен конфликт никак не е привлекателна за тях.
Отказът на европейските правителства да подкрепят евентуално американско нападение срещу Ирак има своята логика. За Щатите обаче тя е непонятна. В Белия дом смятат, че европейците прекалено са се съсредоточили върху проблемите на собствените си бюрократични институции. Там все по-трайно се утвърждава становището, че Америка не може да разчита на Европа при решаването на световните проблеми чрез сила. А също, че няма и нужда от нейната подкрепа. Според членове на екипа на Буш войната срещу тероризма е доказала европейската немощ, като в същото време е извадила на показ огромното превъзходство на американския технологичен напредък. Освен това някои икономисти във Вашингтон са убедени, че през този век Европа ще е пренебрежима и като военна, и като икономическа сила. Ето защо САЩ трябва сами да се нагърбят с важните световни дела.
За Буш все пак е важно
Европа да фигурира в антитерористичната коалиция
поне като група от държави, които няма да възразяват срещу евентуални военни действия на американците. В това отношение могат да бъдат спокойни - Брюксел не ще предприеме действия в защита на Саддам Хюсеин. Освен това няма да е изненада, ако Лондон все пак даде едно рамо на САЩ в решаващия момент. Независимо че засега няма индикации Тони Блеър да прояви същия ентусиазъм, с който се хвърли във войната срещу Афганистан.
През последните 10 години Балканите бяха едно от главните предизвикателства за външната политика на Вашингтон. Сега, след като вниманието му явно се насочва другаде, ще се наложи Европа да поеме по-голяма част от грижите за този район. А те не са никак леки. В Босна и Косово, които бяха превърнати в международни протекторати, мирът трудно ще се възцари с помощта на сили от рода на СФОР и КФОР. За тяхната поддръжка са необходими средства, които САЩ и Европа няма да могат да отделят до безкрайност, особено ако Вашингтон наистина започне нова война.
Балканският пейзаж стана още по-мрачен
и след миналогодишните събития в Македония. Ако международната общност сега оттегли своята политическа, икономическа и военна подкрепа, картината може да придобие направо зловещи краски. Напълно е възможно тероризмът да стане проблем и за този район.
Трагичните събития от 11 септември накараха Вашингтон да се позамисли дали да продължи да толерира албанците на Балканите и дали да гледа на тях единствено като на "бунтовници". По-важно обаче е и Европа да се замисли над въпроса. Защото ако не съумее да оправи нещата в собствения си двор, много скоро може да й се наложи сама да моли Вашингтон да продължи похода си срещу тероризма, вместо да се дърпа, както сега.
-----------Тънки сметки
Зад реакциите на някои европейски лидери прозират и добре пресметнати, чисто егоистични интереси. В Германия например през септември предстоят парламентарни избори. Както писа в. "Ню Йорк таймс", една война срещу Ирак би могла да засили позициите на пацифистката Партия на демократичния социализъм за сметка на Съюза на зелените с неговия проамерикански лидер Йошка Фишер.
Канцлерът Герхард Шрьодер се размина на косъм с отказа да получи одобрение за изпращането на германски войски в Кабул. Ако последва Америка в евентуална война срещу Ирак, това би го поставило пред сериозен риск за изборната му победа.
Във Франция нещата не стоят по-различно. През април предстоят президентски, а месец по-късно - парламентарни избори. По тази причина не може да се очаква президентът Жак Ширак да подкрепи война срещу Ирак. Също и съперникът му - премиерът Лионел Жоспен.
|
|