Музиковедката П. П. ми доведе непознат мъж, който търсел консултант и редактор за обемист ръкопис - историята на едно средногорско село. Преди години човекът купил къща там, постегнал я и се привързал към хубавия край. Самия ръкопис "наследил" от последния местен "културтрегер" - събирач, записвач и пазител на всичко, което според него следвало да се предаде на бъдещето. Старецът нямал близки, а в селото, както казал, не останали "будни" хора, та поверил историята на пришълеца, с когото се били сближили в последните години. Обичал да повтаря, че написаното остава. Но вероятно съзнавал, че само ако бъде съхранено...

Прелистих историята. "Наследникът" се бе отнесъл добросъвестно. Беше преписана на компютър, а в края имаше десетина приложения, които беше съставил и подбрал, за да не бута оригиналния текст: тамошни песни, рецепти от местната кухня, извадки от протоколи на някогашната земеделска кооперация, на читалището, списъци на кметовете, учителите и на свещениците в продължение на повече от един век и т.н.



Хвърлил беше труд, за да допринесе,



както той разбираше това. Беше фотографирал носии, сечива, надгробни паметници и култови вековни дървета, последните старинни постройки в селото и икони от черквата. Беше пипал внимателно и грамотно. Но смяташе, че трябва да се доизкусури текстът, преди да даде книгата за печат. Търсеше човек за подредба и редактиране. Някой, който "да удари последен гребен", каза. И добави: "Да звънне"...

Имах телефона на стария колега М. Ст., който тази работа я владееше. Бе съставял и дописвал куп мемоари на деятели и генерали от миналото - така си продължаваше софийското жителство и си плащаше наема. Телефонирах му (живее наблизо) и се разприказвахме.

Човекът се трудел в проектантска фирма, а "частно" и повече като хоби поработвал и като акордьор. От там и речникът му ("да звънне".). Навярно



гледаше на ръкописа като на музикален инструмент,



който трябва да добие завършен, окончателен звук. Елегантен мъж в отлична възраст, не се свързваше с образа на селски патриот, вкопчен в някакво минало, трудно за разчитане. Каза, че е грехота да се остави една свършена работа на забрава и попиляване. И че трябва да й се даде законният шанс за среща с бъдещето. А и авторът бил един чудесен старец, каквито отдавна вече не се раждат, нито пък ние самите ще бъдем. Дължал му го.

М. Ст. наистина дойде бързо, грабна ръкописа и го запрелиства - кой знае защо отзад напред. Разгледа го, прочете контролно няколко пасажа и каза "да". Само че нямало да стане скоро. Бил изостанал с други текстове, загубил време по празниците, после пък този "шемет" около българската еврокомисарка... "То не беше Румяна, не беше Желева - от сутрин до вечер, напълниха ни главите.



Слушаш и те е яд на себе си, че слушаш.



Но развиваш зависимост от скандала и не можеш да го зарежеш. Застреляха ми времето."

Беше прав за времето. Толкова време и страст, вложени в аферата, можеха да бъдат употребени и за велики дела. Толкова емоции, позиции, толкова "за" и "против" - какво море от време се изпари без полза в Космоса - никога няма да се върне. Присъединихме се със своите съжаления - и П. П., и аз. Мъжът с историята попита: "Каква Желева? Какъв избор? Чух нещо, но не вникнах. Изпуснал ли съм?"

Това беше бомбата. Веднага поискахме обяснения. Работата се оказа проста: не позволявал да го обработват и "въвличат". Имал си занимания. И лично пространство. Рано сутрин - джогинг и проектиране (волна програма). Вечер - музика и четиво. И тази селска историйка също. За всеки случай - някоя кратка новинарска емисия. А когато е на село - задължително синоптичната прогноза. Сюжетите в политиката - каза - са еднодневки.

Днес са много бурни, истерични дори, утре ги няма. Забравени, ненужни, много често и въобще опровергани. Рядко издържат повече от пет-шест "представления". Но държат публиката за гърлото. Манипулират я и подменят действителните човешки проблеми.



Не сме на тази земя, за да пригласяме на политиците.



Човекът има по-високо предназначение. И нищо няма да извърши, ако просто влиза от един скандал в друг, от една демагогия в друга... Времето ни има по-висока цена. А и неизбежно ще сменим истински ценности за по-евтини...

Стори ми се изчерпателен. За човек, който никак, ама никак не се интересува от политиката, имаше твърде разгърнато мнение. А и беше в позиция на законна самоотбрана. Никой от нас не му възрази.

Опитвам да си спомня кога Гена Димитрова разказваше, че познавала хора, които никога не гледат новини. Беше някъде по времето на големите митинги, на бурните избори. Не мога да реша възмутена ли бе, или просто изумена - времето, което приключвахме, не признаваше това, гражданинът на социализма не можеше да бъде аполитичен, отчужден. После и демокрацията държеше всекиго за гърлото. Изглеждаше ни нормално - да се политизират хората, които не биват допускани до политиката. Днес не ми изглежда така.

Мъжът на масата можеше да се разглежда като човек извън живота. Или обратното - именно в живота. Собствения. Там, където всеки от нас нещо създава и с това - допринася.



Вместо да ахка и да приглася, той следваше своя път.



И дори не го правеше на въпрос. Толкова бе сигурен, че е прав.

Опасявам се, че каквото и да умуваме, няма да получим отговора, който да закове нещата по местата им. Ако пък решим, че няма смисъл да размишляваме за това,, поне ще ни остане сензацията: един гражданин, недокоснат от най-завладяващия екшън на българската политическа зима.

Името му се пази, разбира се...