Във все по-далечната вече епоха на социалистическия реализъм известен професор, официален и от високо помазан "корифей", веднъж ми изплака, че никой не изследва темата за борбата на Доброто и Злото в литературата. Че тази борба е единственият добър мотор на всяка истинска творба и че без нея изкуството е безсмислено. Че това е тема, на която заслужава човек да се посвети и че все не остава време, а животът си минава. Никога не го написа, а и не го говореше пред всеки. (Защо го правеше пред мен - не знам. Сигурно бе отгатнал, че няма да го издам.) Беше много близък до властта и понякога дори изглеждаше, че той е самата власт. Ударите му имаха ефекта на последна инстанция. Имах чувството, че ми изповяда някаква непозволена страст. Създаваше ми впечатлението, че темата е забранена. Мина време - така и не я разконспирира. Пресели се в отвъдното, без да го направи. Нито пък някой друг...
Това не е и моя задача (аз само практикувам литературата, не я разисквам), но някой трябва да отвори дума. Ако нещо искам да сторя, то е да припомня, че Доброто и Злото не се покриват с благотворителните SMS-и, нито с баналните подлости и дори злодеяния между хората. Доброто и Злото са могъщи сили и на човека са потребни въображение и плам, за да може да се определи и да намери мястото си помежду им.
От това, че ние почти суеверно (или гузно?) не ги споменаваме, не значи, че те са престанали да съществуват. Нито пък, че са изгубили власт над нас.
Но ако е вярно, че
времето на поредната революция отминава,
трябва да се възползваме от паузата.
Инстинктивно предчувствам, че безсмъртната тема за борбата между Доброто и Злото ще зазвучи отново и в българската душа. Едно, че не е изчезнала нагласата на националния дух и съвест да я разискват и второ, защото само такова размишление може да приближи един подмятан, изтерзан от обрати народ към отдавна въжделената хармония. По начало човечеството борави с тези категории предимно чрез изкуството и точно чрез изкуството си всяка нация заявява и защитава своя възглед, своята зрялост в диалектиката на световния морал. Всъщност, май само този принос има значение за участието на един народ в човечеството. Другото е дим...
Националната съдба за дълго е отхвърлила българите от участие в тази световна беседа. Поради куп банални (на Балканите) обстоятелства ние сме принудени от много столетия динамично - и винаги в цайтнот! - да потребяваме историята, вместо да я осмисляме. Това е една импровизация на оцеляването, в която е вложена (но и изчерпана също) всичката ни сила и мъдрост. Намек за тая хаотичност намираме у поета:
"Погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде"...
В същото врем творците от онези нации, които по своята численост, местоположение, или просто поради симпатии на световната управа не са заплашени от изчезване и заробване, се отдават на своите изкуства без притеснение. Там ангажиментът към всекидневните национални проблеми не е тъй популярен. Съзерцанието, съществуването над нещата е не осъдително, а престижно. В напреженията на оцеляването изкуството придобива неизбежната приложност, която стеснява и величествените категории на Доброто и Злото. Добро е това, което помага за оцеляването. Зло е другото - което пречи. Творците добиват тясно предназначение. Те отдават вдъхновението и костите си на националните проблеми.
И последните години не отпуснаха изтръпналата душа за подобен размисъл. Така е с всяка официална идеология: след като изхвърли религиозните нравствени правила, тя блокира и нравствените амбиции на изкуството. Едни отменя, други подменя, останалите просто забатачва. Половин век боравенето с понятията Добро и Зло се посрещаше с предупредително мълчание. С безброй уговорки бе разрешено да се изобразява борба между Доброто и По-доброто.
И днес не изглежда тази наредба да е отменена...
Днес поредната треска на оцеляването диктува поредните правила на живота.
Вместо критериите за Добро и Зло
властват мерките за добре и зле.
Или за по-добре и по-зле. Но страшното е друго - че точно тази приложност се очертава като продължителна и безпросветна. Няма значение, че Злото в тази комбинация по-често добрува, а Доброто задължително пати. Мръсното е, че добре-то и зле-то узаконяват всичко това. Подмяната на Доброто с добре е точно изчислена: Доброто е неподвластно на силата, докато добре-то е и й се покорява. Единствено отказът на изкуството да участва в тази подмяна, може да го спаси за неговата роля. За жалост, проявите на колаборационизъм са многобройни.
А иначе - какво?
Иначе: свестният, неназованият, непосоченият статистически българин - гражданин, електорат или просто човечец, някакво ЕГН там - бездруго цял живот стои между Добро и Зло.
И точно с туй им пречи да се слеят...
Господин Донков е забъркал романтична трагедия от два съвсем различни момента.
Първо: "Добро" и "Зло" са относителни понятия и точно затова биват привиждани замяни и преобръщания - най-постоянното нещо на света е промяната. И защото доброто за един е зло за друг. Неразбирането на тези два основополагащи факта, убедеността в съществуването на абсолютно "Добро" и "Зло" и разглеждането на Вселената като арена за борба между тези две могъщи, но измислени сили в крайна сметка роди фашизма и комунизма.
Второ: това, което наричате "сила" е просто мениджмънт и рационално здравомислещо поведение. Без мениджмънт изкуството умира от глад, а с прекалено много мениджмънт се задушава.
Затова тезата ви за "добре"-то в най-добрия случай е художествена измислица и носи единствено романтична стойност.
