Малкият Златко е залепил чело до стъклото и следи какво прави прадядо му Петър в зелената площ между блоковете. Всъщност "зелена площ" само се казва (колкото да не речем градинка), а от нощес площта е бяла. Прекрасна снежна площ, която зимата възстанови на разсъмване - точно когато бяхме решили, че вчерашният дъжд слага точка на снеговете. Бай Петър сутрин първо разхожда едно унило старо куче, а после извежда Златко да поиграе и да си поприказват. Всъщност той и на кучето говори, но с детето си беседва още от времето, когато го буташе в количката. Сега го е пратил горе на топло и с една лопата трупа купче от мокрия сняг между пейките. Не му спори, лепкаво е, а и се задъхва. Съседка, излязла да пуши на балкона, го съветва: нека спре валежът, дано стегне, може да потръгне. Но старецът не се отказва: като спре, и ще се стопи, няма да го чака. Той прави снежен човек. Но е забравил как точно се прави. Всички сме забравили...

Ако се вгледаме, Златко, залепнал за стъклопакета, държи във вдигнатата над главата ръка голям генномодифициран морков. Вероятно ще се включи на финала и ще завинти носа на снежния човек. Нашите човеци в детството имаха по-малки носове. За очи поставяхме угасени въглени от печката или направо парченца кюмюр. После сестрите Кочеви използваха копчета от балтон и човекът им се облещи като жив. Изкараха мода по този начин и големи шамари се раздаваха в Горни Плевен заради това творческо нововъведение - в тогавашните сиромашки домакинства дори копчето имаше цена. Търсенията в дизайна се оценяваха и находките лесно се превръщаха в традиция. "Нашият" снежен човек неизменно носеше стара зимна шапка от гладка изкуствена кожа с тъмносини платнени "уши". След "сезона" шапката се окачваше на един пирон в бараката за дърва. Беше служила дълго преди да се родим, когато снежният човек в този двор бе правен от болния ни вече хазяин Йордан Гайдаров. Освен шапката "нашият" бе наследил и истинска пръстена лула, само че вместо с куха дървена тръбичка тя завършваше с обикновена клечка. Забивахме я под моркова, където по идея трябваше да е устата му. В онези времена повечето "човеци" бяха и пушачи. Нямаше забрани за пушене на открито, нито на закрито.

Цялата работа обаче не беше в аксесоарите. Срещаха се снежни фигури, които изглеждаха като живи, и други, които не. Едните имаха осанка, стойка, дори загатната походка. Другите бяха просто две топки сняг, качени една върху друга и накичени със стари вещи. "Ще тръгне", казваше баща ни за такива човеци. От целия град идваха да видят какво са изваяли синовете на учителката Младенова. Сега съм сигурен, че са имали дарба на скулптори, но още гимназисти се убиха с мотор.

Нашият пушач обаче не беше от първите. Той беше "човек" с местно значение - за нашия си двор. Посвещавахме му се от сърце и понякога той се отплащаше - оставаше с нас през цялата зима. Защото всичко това се случваше дълго преди глобалното затопляне, снеговете падаха едва ли не завинаги и да се види снежен човек с мартеница въобще не беше рядкост.

Сега трогателните усилия на бай Петър ще имат тъжен край. Ще вдигне може би някаква фигура, Златко ще забучи моркова, но до довечера топлият вятър и близкият дъжд ще я стопят - дано поне успеят да я снимат. Днес снегът идва и скоропостижно си отива - може би затова не успяваме да свикнем с него и все сме изненадани и объркани. Отдавна не ни носи покой и съзерцание. Една суматоха, несгода и паника, както и язвителна политическа крамола в държавата - това е днешният сняг. А бай Петър ми е ясен: иска да остави на момчето и един особен, "снежен" спомен. Както едно откровение за собственото му детство. И сигурно не знае може ли да разчита на някой следващ, "подходящ" сняг. Възрастта му подсказва да не отлага...

Някога храбрият чичо на Мирослав Ботев ми беше казал: "Защо старите и болните все се питат ще дочакат ли пролетта? Защо непременно пролетта? Аз например при всеки сняг си пожелавам да устискам до следващия!". Седяхме край прозореца на разгромената впоследствие сладкарница "Фея" и гледахме побелялата гора отвъд булеварда. Беше герой от защитата на София, беше се сражавал заедно със Списаревски и искрено се наслаждаваше на живота - какъвто и да беше той. Запомних тези думи и при всеки първи сняг му се обаждах, уж случайно. Той обаче също не бе забравил разговора, защото веднъж ми се присмя: "Ти да не би да ме проверяваш? Спокойно, и този го отметнах..."

Снегът ни прави други, без съмнение. Понякога ми се струва, че всеки път с него се завръщат предишни снегове, в които по някакъв странен начин са кодирани предишният свят, предишният ни живот. Никой сняг не си отива завинаги. Приказката за ланския сняг не е напълно точна. Попадам на образи, места и часове - всеки път различни, от което разбирам колко много са те в паметта ми. А днес си спомням поета Андрей Германов, който в такъв един ден ми рече: "Знаеш ли, че всеки първи сняг всъщност е за някого последен?". Беше поразен от това, гледаше безпомощно и жално. Този Андрей. Няма го сега, за да го успокоя: не само първият сняг, а всеки...