Изводите, които можем да направим от казаното дотук за българското гърне и родния мрамор, не са утешителни. Гърнето ни, сравнено с други, е полупразно. Това го прави не по-малко важно, тъкмо напротив. А мраморът не ни занимава, още повече че, който си плати, има вносен. По-престижен е.

Като цяло казаното означава, че бъдещето в социален аспект пред гилдиите български творци ще остане критично. Някои вегетативни деформации ще се усилят. Взети в масата си, творците ни ще се чувстват още по-пренебрегнати и подценени. В чисто художествен аспект то ще усилва бунтовните, но и маргинални уклони в търсенията. А подражателният характер на съзиданието у нас няма да отвори лесни порти за реализацията му навън. Ще дефилират още ред явления от вторичен, макар и старателен характер



с лесно отгатваем имитационен произход



(Както ни се появиха цигулкови квартети от типа на "Бонд" или фотографи, снимащи от въздуха по модела на французина Ян Артюс Бертран. Както ни се появиха с петдесетинагодишно закъснение литературни групи с поведението и поетиката на Алън Гинзбърг и Чарлс Буковски...)

В което няма нищо лошо, нито неестествено само по себе си. Освен това някои от заимстващите ги бива. Но надграждане, тържествуваща автентичност и собствени пробиви не очаквам - нито страната, нито поддържащата среда имат силата да излъчат висок авторитет навън.

Нека бъдем честни - културата никога не е била политически и бюджетен приоритет на България на практика, а не по декларации. Не е и сега. (Може би с изключение на период по времето на тоталитарния режим, свързан с управленския възход на Людмила Живкова, която развиваше теорията за естетическата пълноценност на новия човек).

Бюджетът ни за култура през последните двайсетина години е традиционно сред най-ниските в Европа, движи се около 0,7% от БВП. За 2010 година е 102 милиона лева, което е с петнайсетина на сто по-малко от миналогодишния.

Парите са главно за заплати (ниски) на театри, филхармонии и други звена на държавна издръжка. Пазар вече уточнихме, че кажи-речи липсва, ако говорим за сериозни стойности и цифри.

Докато наблюдавам Катрин Бигълоу и Сандра Бълок заедно с цялата планета как си гушкат оскарите, си давам сметка, че в света има и културна доминация, следствие на политическата и икономическата такава. То е още една неутешителна за нас реалност. Вероятността целият свят да гледа по този начин, примерно режисьора Теди Москов или актрисата Стефка Янорова, е горе-долу измерима с тотошансовете на домакиня, решила да пусне за първи път...

Искам да отбележа още една характерна тенденция, която е част от общото. Тя е свързана с езика като инструмент за художествено съзидание, но и като фактор за национална идентичност.

Наскоро писах с потрес как се запознах лично с една софийска ученичка от горните класове, написала и издала роман на английски (на доста прилично ниво). Оказа се заразително. Разказаха ми и за втора такава. На въпроса защо на английски първата чистосърдечно отвърна, че го почнала на български, но й се видяло "тромаво", глупаво...

Моят собствен син, на 12, преди седмица ми довери нещо не по-малко симптоматично. Той е нормално момче, учещо в нормално българско училище, ходило чат-пат на нормални уроци по английски, както повечето деца в страната ни. "Аз, казва - много мразя филмите ни да са озвучени на български. Предпочитам ги директно на английски". Че що?



- Щото на български му звучели "тъпо".



Призна ми и друго. Той има навика от време на време да си фантазира нещо с часове. Като го питам какво - ами разни фантастични истории, свързани с киното. Предпочитал да го прави обаче на английски. Отново съм изумен. Защо бе?

Обърнете внимание на отговора. Защото на български няма нито такива чудовища, нито такива ефекти...Тоест, родното производство на екрана, пък и другаде, му се вижда сиромашко и "тромаво", ако се върнем към по-горната "писателка".

Някой ще каже, че са детски глупости. Не, не са. Мисля, че това е доказателство как с отмерен темп сме все по-редова, макар затънтена провинция на една или повече могъщи културни метрополии. Нищо няма да спре този процес. В него дори при желание могат да се открият удоволствия - примерно, да редуваш метрополиите, както се цъкат копчета на дистанционно.

Ще потребяваме, ако може, умерено пиратствайки, и ще подражаваме, усвоявайки отъняващите фондчета от МК. Те ще отъняват, но и съществуват, защото има инерция, защото и в това има подражание.

Ще кажете - черногледство? Не. Изпитание.

Или нови глави и нови таланти ще се пръкнат тук, и ще променят статуквото, ще открият нови форми за родния мрамор, които ще харесват нам и на света - или не.

Как ще стане, не знам, затова ще бъдат нови.

Но ако е не, никаква, ама никаква трагедия няма да има. Хора пак ще живеят по тези ширини, и пак ще си харесват гърнето. Самото гърне може да стане от мрамор, дай Боже всекиму.

Пък дали ще се ползва за манджа, или за цукало - че кого го е еня. (Край)