Стилиян П. има племенник, който обича да чете. Това е внукът на сестра му Дора, десетокласник в една скандална столична гимназия. Когато ние със Стилиян бяхме ученици, Дора, тогава омъжена в Югославия, ни снабдяваше със списания, пълни с актови снимки. Сега Стильо доставя на Божидар фантастика от нашето време. Момчето се оказва пристрастено към "нашите" автори, а може би и към вълненията на нашето студентство. Бредбъри, Азимов, Артър Кларк, Станислав Лем, братя Стругацки, Иван Ефремов го притеглят почти хипнотично, както омагьосваха и нас. Това са фантастите от десетилетията на Студената война, за които бягството в други времена и в други пространства бе възможност да предлагат невинни метафори за по-човечни светове.
Кой знае защо тогава "за благозвучие" тази фантастика задължително се определяше като научна. Какви науки обосноваваха нейните сюжети, никога не ми стана ясно - "доказателствата" в тези книги бяха преди всичко художествени. По-скоро това "научна" бе за алиби в онзи разделен и безмилостно политизиран свят. Защото онова, което ни влечеше към нея, бяха свободните, невъзможни в нашия живот герои, романтични и горди, нежни и независими. Чувствата им бяха истински и открити, хуманизмът - храбър и самопожертвователен. И сигурно това бе истински фантастичното, към което душите ни се стремяха. Днешното време си има свои автори фантасти, но явно те не могат да изместят "нашите". Поне за Божидар.
Та Стилиян звъни по приятелите и търси книжки от онова време
Не мога да съм особено полезен: двама сина израснаха вкъщи и книгите на моята младост "изтекоха" по веригата от приятели, а сигурно и към антикварната книжарница. Каквото е останало, то е на руски, не върши работа в наши дни. Много от класиката в жанра се преиздава и днес, но явно гладът на младия читател е твърде ненаситен - видях ги със Стилиян да ровят в кашоните на един от чорлавите букинисти по "Славейков". Поприказвахме небрежно. Момчето бе на вълна "времето като пространство". Как бъдещето и миналото съществуват едновременно с нас, само че на друго място. Тази свиваща сърцето хипотеза мигрира из цялата фантастична книжнина от онова време. Бе станала популярна, предаваше се от уста на уста, никой не питаше за доказателства. Живял съм в нейната власт. Намирал съм утеха в нея - при най-горчиви загуби. После я прежалих. Сега странно се развълнувах и малко завидях: юношата бе в началото на един чудесен сън...
Да вярваш, че всички, които животът ти е отнел, са някъде наблизо - тази заблуда и днес бих прегърнал с радост. Да вярваш, че всичко, което няма да доживееш, вече диша, невидимо, но редом - и тази също. И никой не би се отказал. Това всъщност винаги си го е имало - като някаква неосъзната, битова "фантастика. Някои ще си спомнят (разказвал съм го вече) онзи старец от Севлиевско, който пасеше биволици при кръстопътя до селското гробище и задаваше гатанки на пътниците: гробищата ли са накрай село, или селото е до гробището? Съзнанието за едновременност на епохите, на спомена и предчувствията, на затворената и неотгърнатата страница по някакъв начин компенсира горчивината и дори жестокостта на настоящето. В този смисъл и ние, вече възрастни, вече лъгани и лъгали, вече разочаровани, пречупвани, но и закоравели, опитни до цинизъм, все още прегръщаме фантастиката на тази едновременност - не за да сравняваме, а сякаш да възстановим нещо от миналото и някак да го поставим до онова от настоящето, което нямаме власт да премахнем или да променим.
Нека да ви кажа
Покрай срамните разкрития за грабежа с лекарствата за раково болните в България, покрай лекарските протести и изломотените в отговор обяснения, че милионите за здраве нагло са прибрани в някакъв резерв, покрай вдигането на вноските, просто за да се изтупа брашненият чувал, си спомних за един образ от моето детство. Странен полуградски човек, счетоводител в селска кооперация, калиграф и есперантист, който снимаше околния живот със старинен апарат и сам проявяваше стъклените му плаки в смешна лаборатория под плевнята, където кокошки снасяха яйцата си. Помня някои от разказите му за места, в които никога не беше ходил - любимият му континент бе Африка. Но това са отделен вид подробности. За друго ще стане дума тук.
След края на войната в равнината избухнала туберкулоза. Недоимък и липса на лекарства отворили простор за болестта. Избирала младите, но понякога отнасяла цели семейства. Страната, притисната от репарации и още в политически стрес, не можела да й се противопостави. Тогава бай Стоян (така се казваше той) чрез кореспондентите си есперантисти влязъл във връзка с централата на международния Червен кръст в Швейцария. Нямало скайп нито и-мейл, телефонът бил лукс. Подготвяли документите, изпращали ги от селската поща, те пътували през следвоенна Европа. След време лекарствата (завинаги съм запомнил имената им - паск и ремифон) пристигали пак тъй по обратния път, на селския си адрес. Били в опаковка на Червения кръст, всички знаели какво има в нея, можели да се изтъргуват в злато, но - пристигали. Минавали през десетки ръце, на всякакви служители и куриери, дори (представете си!) на митничари и все пак стигали до предназначението си. Не се губели, нито ги крадели. И когато били получавани навреме - спасявали получателя. Може да се предположи, че поне някои от тези спасени хора са още между нас.
Защото нищо друго като че ли не е останало. От онази България, през която спасението непокътнато стига до своя избраник. В която делничната, баналната честност преминава немислимо в наши дни изпитание и го издържа. Онази България, която нашите деди и бащи ни оставиха, а ние се изхитрихме да пропилеем. Няма да сравняваме повече, защото ще изпаднем в неприличен патос. Иска ми се всичко да е като в книжките на Божидар и тази отминала, изгубена страна все още да е някъде тук, редом. Или поне да продължим да вярваме, че някой ден ще я намерим.
Каквато и фантастика да изглежда това...
Минавали през десетки ръце, на всякакви служители и куриери, дори (представете си!) на митничари и все пак стигали до предназначението си.
Майстор!
Лека вечер!