Мисля, че откриването на вещества, обладаващи взривна сила, е дало криле на тероризма. Иначе атентати е имало винаги - да намушкаш Цезар си е атентат, дори Одисеевият подвиг с Полифем също е нещо подобно.

Но да гръмнеш враговете (или който се окаже наблизо) така, че да оглушиш света - става с експлозия.

Не мисля, че по-силният от двата взрива вчера в московското метро е избран случайно. Метро "Лубянка" е близо до ФСБ, бившето КГБ, оттам тайните служби на Русия осигуряват и са осигурявали справедлив (според едни) или не толкова (според други), но все пак ред в огромната страна. Кой е натиснал копченцето или е поръчал да се свържат жиците, най-вероятно ще се разбере скоро. Защото тези неща почти нямат смисъл, ако са анонимни. Прибягването до взрив е оглушителна заявка с такъв контекст: "Ние сме тук, смятаме да ви бием и да управляваме по нашему сетне". А това "ние", колкото и да търси дискретност по разбираеми причини, по други, още по-важни, търси публичност.

Имам добра позната, поета и преводача Милена Лилова, която притежава интересна психофизиологическа особеност: усеща земетръсите по света доста болезнено. Не ги предсказва, не им долавя епицентъра, просто се разболява за ден-два, когато някъде затресе. Четох и за други подобни хора феномени. Помислих си: и на мен взривовете така ми кънтят в ума известно време, след като станат някъде по света. Вероятно затова издадох няколко книги с чудати за мнозина милитъри заглавия. Наскоро критикът Светлозар Игов допусна, че то се дължи на факта как можем да разглеждаме света не като мирно място, а като място, в което се води перманентна война, макар не непременно с чисто военни средства.

Свят, война, мир...Три думи. При Толстой са две. "Война и мир"



може да се преведе и като "Войната и света" -



май не по-малко точно. Войната няма само стратегически, политически, исторически, тактически или географски параметри. Тя никога - нито преди, нито днес, е само среща на врагове, които се опитват да се преборят върху честния тепих на многострадалната планета. Нейните фронтове не са земните простори, а отделните глави. Съзнавам, че тази дидактика отеква с проповеднически резонанс; но не само приближаващият Великден е причина за това. Всъщност на Велики четвъртък преди около 85 г. стана един от най-големите атентати в нашата история. Атентатът в храма "Света Неделя" от 16 април 1925 г. е сред най-мащабните за миналия век - с него България влезе в световните новини с размах. Извърши го крило от БКП, по-скоро Военната й организация. Загинаха (в момента и после от рани) над 200 души предимно от военния елит на страната. Но организаторите не бяха нито банда лумпени изверги, както тогава ги изкара пресата, нито герои, както по-късно под сурдинка намекваше тяхната победила партия. Бяха хора с по една глава и два крака (също главно от военния елит на страната), обсебени от идеята за възстановяване на своя разрушена справедливост. Между шефовете на атентата е офицерът Иван Минков, автор на музиката към: "Покойници, вий в други полк минахте", и брат на писателя Светослав Минков. Шеф е и майор Коста Янков, ръководител на Военния център на комунистическата партия.

А баща на Янков е храбрият войвода Атанас Янков, опълченец, герой от Шипка и Сръбско-българската война, полковник. Загива в сражение с турски аскер на Велики петък (Велики петък?) 1906 г. край Мелник. Пък майка му е сестра на Райна Княгиня. Самият Янков участва и в трите войни - двете балкански и Първата световна, участва като добър офицер. Той е, който ръководи атентата в "Св. Неделя". Мислел е, че има право. Разгулът на полицейщината след това, удушила поета Гео Милев без съд, също е мислела, че има право. Септемврийските въстаници от 23-та мислели, че имат право - да отмъстят за отрязаната глава на Александър Стамболийски и деветоюнския преврат на "кръволока" Цанков...И така нататък. До Каин и Авел.

Карел Чапек има един фантастичен роман - "Кракатит", между другото, го печата през 1924 г. (една година преди атентата в "Св. Неделя"). В него става дума за налудничав откривател, който открива



вещество със страхотна взривна сила



Да унищожиш враговете, а защо не и света, е изкушение, силно поне колкото любовта - е едно от внушенията в романа.

"Това, което сполетява човека, излиза от самия него. То само се размотава ей така от тебе както от кълбо" - пише Чапек в книгата си. Пише и: "Човек понякога пощръклява и дори не знае защо, но то си е било в него. И започва да замахва наоколо си."

Като чета "замахва", се сещам за футболиста Орлинов, наскоро замахвал яко и многократно срещу девойка, която го "издразнила". Би му подхождало да каже поне "извинете" - на нас и на нея. Не каза. Чух нещо в духа на - тя нарочно ме предизвика, защото знае, че се дразня лесно. Демек, виновна си е.

В друга книга If the impressionists had been Dentists на Уди Алън, преведена, уви, у нас без рима: "Ако импресионистите бяха зъболекари", има епизод, в който цял квартал, всъщност метафорично цял свят лудва заради масов убиец.

Нали ви казах по-горе: фронтът е във всяка - отделно взета, глава. Или тиква.