В света и представите ни за него има ред, докато хората правят това, което умеят. С което са свикнали, както те, така и ние. Тоест, когато градинарят сади рози и репи, лекарят лекува, сервитьорът сервира, политикът зове за справедливост и драпа за власт, а крадецът краде, лежи в затвора и т. н.

Когато обаче образцова дотогава учителка зареже подлозите и сказуемите, дегизира се и ограби банка, а шивачка хвърли иглата и ножиците, нахлупи мотоциклетна каска и тръгне да обира заложна къща, значи нещо се объркало.



И става нещо лошо, нещо обществено нелепо



Тогава изобщо не ни е нужен исландски вулкан, за да се усъмним в разумната подредба на битието и да почнем да прелистваме "Апокалипсиса" на пустинника от о. Патмос. Очевидно някои чаркове са прещракали твърде аварийно из къщите, из улиците и главите ни. И докато наблюдаваме удовлетворено как ведомството на г-н Цветанов тръшка на земята "Нагли", "Недосегаеми", "Медузи" и прочее завери от криминалния свят и сленг, изпущаме как редови и законопослушни дотогава граждани стават разбойници...

По традиция затворите ни са пълни главно с необразовани хора без постоянна работа. (Около 50%.) Според достъпните статистики около половината са представители на ромския етнос. Исторически сме ги пълнили и с политически затворници, и с представители на по-образовани части на обществото с по-нисък праг на моралните устои. Според както описва затворниците ни през 20-те и 30-те години на миналия век социологът Иван Хаджийски, то картината е такава: "... в затвора са събрани не само бедни и неуки хорица, които пряката нужда за малкото парче горчив черен хляб е накарала да откраднат. Той (новият затворник, бел. ав.) се намира ограден от представители на всички обществени среди и професии: търговци с умишлени фалити; индустриалци, запалили застрахованите си фабрики; цяло стадо от злоупотребили чиновници и отчетници; полицаи, изнасилили арестантки или покровители и съучастници на крадци; военни, ограбили складове или злоупотребили при доставки; учители убийци, адвокати мошеници, свещеници фалшификатори."

Но скромни труженици, при това жени, които



да действат в стил "Мама Бейкър"



без помен от рецидивизъм: за у нас е симптоматика.

Както учителката Поля Даскалова от с. Славяново, така и шивачката Мария не предизвикаха буря от негодувание в обществото ни. Напротив, опитите им бяха разглеждани къде с любопитство, къде с хумор, дори съчувствие. На Поля журналист предложи да напише роман и й прогнозира бестселърни успехи. Нека си представим каква находка биха били двете дами за шоубизнеса: примерно следващия "Брадър", пълен с такива като тях, и реплики от типа на "Клас, стани! Това е обир!", или "Сложи златото в торбата, опряла съм ти голяма губерка в ребрата!"

Всъщност не е смешно. 37-годишната Поля е с три висши, добре изглеждаща, очевидно интелигентна жена, според колегите й перфектна преподавателка. Дъщеря й е студентка в САЩ. 33-годишната шивачка пък Мария Петкова от будния градец Трявна, майка на двама синове, била "сръчна и съвестна шивачка" с 15 години трудов стаж..."Човек си губи ума понякога", казала втората в полицията...

Как се губи ума? Вследствие на какво се губи? На непоносима бедност? На свръхпривързаност към материалното? На разяждаща амбиция за по-високо социално стъпало? На чувството, че си прецакан?

Писателят Джон Стайнбек в последния си голям роман The winter оf our discontеnt ("Зимата на нашето недоволство") се занимава с това как нормален и честен човек почва да гради планове за престъпление. Не знам дали Мария го е чела, но за Поля подозирам, че да - литераторка е. В романа обеднял и високоморален дотогава мъж, представител на стар и благороден род, работи като прост продавач в бакалията, която преди е притежавал. Парите не стигат, жена му го упреква в неоправност, животът го мачка. През една мрачна зима въпросният герой захваща да прави кроежи как да забогатее. С грабеж. Прави кроежите добре, човекът е умен. Но не спира да наблюдава и себе си отстрани - прекалено умен е.

Романът е издаден през 1961 г; още една индикация за темпоралните ни изоставания от САЩ...

Бих искал да знам колко учителки, шивачки, журналистки, лекарки, сервитьорки,



налегнати от дългове и амбиции,



преди сън се представят в ролята на Поля или Мария? Защото, ако в прекалено много нерецедивистки глави започнат да се въртят планове за забогатяване на всяка цена, то в социален аспект това е като приплъзване на континентални плочи. Или като искри от запушил вулкан. Земетръсно, цунамно и задушливо е. И ако единственото, което удържа такива глави от реализация на плановете им, е страхът от затвора, то - с извинение - такова общество вече не струва. Ще се разсипе. Като сграда без фундамент и носещи стени.

Кой ще я бутне, тази сграда, и какво ще гради отгоре, е само въпрос на предстояща най-нова история. Да се надяваме, че бъркам.