|
Историкът Иван Илчев посвещава този текст на днешните дебати в парламента по случай договора за митниците с английската фирма "Краун ейджънтс".
---------------
През пролетта на 1914 г. в България управляваше коалиционно правителство на три либерални партии, начело с д-р Васил Радославов.
Дълго бе чакал докторът по право от Хайделберг своя звезден миг. За първи път бе станал министър-председател току навършил 32 години. Само че за кратко. Стамболов го изблъска и изпрати в политическия килер. В продължение на близо 3 десетилетия бдеше за всяка промяна в политиката, за всеки повей, който можеше да го доведе до бленуваното кресло. Предизборната му демагогия обикновено бе безогледна. Привържениците му минаваха за най-безсрамни сред не дотам стеснителните партийни партизани. Веднъж добрали се до властта - независимо дали на местно или национално ниво - те мачкаха, прегазваха конституционните разпоредби, все заради партията, но не пренебрегваха и личното си облагодетелстване.
Радославистите се кълняха в името на своя водач. Венцехвалеха го в статии и в политически речи. Първостепенна политическа необходимост бе не толкова да изпълняват заръките на избирателите си, колкото волята на дядо Радославов. А той не си поплюваше. Безпощадно изхвърляше от собствената си партия и от политическото пространство тези, които бяха накърнили интересите му или не бяха достатъчно послушни.
Със скандал приключи първото частично връщане на Радославов във властта в началото на 20 век.
Той бе обещал светли бъднини на селяните, но тласкан от стремежа да напълни фиска
въведе натуралния десятък, който вгорчи живота им
Последваха селски бунтове. Правителството падна. Самият министър-председател бе подведен под отговорност. Докато баламите плащаха високи данъци, негови приближени бяха бъркали в кацата на държавното съкровище.
През лятото на 1913 г. Радославов най-сетне се добра до най-високата стъпенка на политическата власт в царството. По-нагоре, както казваше героят на Ст.Л.Костов - Големанов, бе само небе - в нашия случай цар Фердинанд, който като гръмовержец низвергваше едни мераклии и въздигаше други. Радославов спечели само поради сериозната политическа, икономическа и нравствена криза, която разтърсваше страната. В последните години се бяха изредили да управляват повечето политически партии. Резултатът бе скършени надежди, провалени амбиции, смазване на самочувствието на българина, усещането, че управниците са се подиграли с неговите усилия по полетата и фабриките и по фронтовете на Балканските войни.
Дори и кризата, колкото и сериозна да бе, не помогна на Радославов да спечели нужните за безпроблемно управление депутатски места.
Помогнаха му гласовете на турците
След Балканската война България присъедини Западна Тракия. Местните турци се бяха организирали добре политически, гласуваха под команда и спечелиха немалко гласове. Сключиха споразумение с Радославов - той щеше да толерира политиката им по места, а те щяха да го подкрепят. С това, т. нар. от съвременниците "турско мнозинство", той щеше да управлява пет години и да доведе страната до най-голямата катастрофа в новата й история.
През пролетта на 1914 г. българското стопанство отчаяно се нуждаеше от глътка въздух, за да стъпи на краката си. Заем бе думата на деня. Само че заем в нужните размери не се даваше току така. Той бе обвързан с политическите настроения на кабинета, с политическите му намерения, с ориентацията на България в изменящата се тогава политическа карта на Европа. Или както пишеше от Париж пълномощният министър Д. Станчов (дядото на Иван Станчов) "в настояще време финансовите въпроси са в пълна зависимост от външната политика". Един от влиятелните политици в страната П. Стоянов, години по-късно финансов министър, му пригласяше: "...никога една финансова сделка не е зависела толкова от чистата политика".
Традиционният заемодавец беше Франция. Сега французите по руско внушение искаха да притиснат България, та дано правителството да падне.
Само че Радославов бе чакал твърде дълго, за да поеме властта. Нямаше да я отстъпи лесно. Обърна се в друга посока. Видни германски дипломати шушукаха
на представителя ни в Берлин Димитър Ризов (за него един от английските му колеги казваше "очарователен човек, стига да не го срещнеш нощем на пуст път"), че се отнасят с разбиране към българските нужди. Предложиха изход да бъде потърсен в някои германски банки, "известни със своя професионализъм" - е, и с близостта си до правителствените среди, но едното вървеше с другото. В Берлин обещаха, че ще се "застъпят" за
заем от Хамбургската борса.
Преговорите вървяха тайно, зад гърба на избирателите
-----------каре-------
и зад гърба на политиците от другите партии. Радославов искаше да постави страната пред свършен факт. Но тайна в подобни дела трудно се пази. Проникнаха слухове за исканите условия. Тръгнаха клюки за вземаните или поне обещани комисиони. В това отношение, поне, скептици нямаше. Едва ли бе случайно, че руският представител в София предполагаше, че на Фердинанд са обещани 100 милиона франка. Финансовата репутация на Кобурга не бе от най-добрите. При избухването на Балканската война британският министър-председател Хърбърт Аскуит го бе окачествил като "космополитен финансист от най-низък тип".
Въпреки настояванията правителството бе упорито като магаре на мост. Отказваше да разисква преговорите. Отказваше да оповестява условията. В отговор на въпросите и Радославов, и министъра на финансите д-р Димитър Тончев, предъвкваха и заглавичкваха питащите - нищо не било решено, основна грижа щяла да е защитата на народните интереси - все фрази добре познати и лишени от реално съдържание.
Само че лъжичка по лъжичка клаузите проникнаха в печата.
----------каре-------------
Вдигна се буря от възмущение. За да получи исканите петстотин милиона златни лева, страната трябваше едва ли не да се откаже от част от своя суверенитет. Залагаше бандерола върху тютюна. Отдаваше на немците експлоатацията на едва ли не единствената тогава мина за каменни въглища - мина "Перник" - гордостта на държавната икономика. Не само това, но и трябваше да им гарантира 20% печалба за изкопаните въглища - за цената, за модернизация на мината, за намаляване на себестойността на продукцията и дума не ставаше. Разчиташе се на добрата воля на финансистите.
Германците получаваха права да строят жп линии, пристанища - естествено не на загуба (между другото България се ангажираше в продължение на половин век да внася само от Германия всички материали, нужни за експлоатацията на тези железопътни линии). Впечатлението бе, че
задълженията са само за България, а привилегиите - за кредитора
Въпросът за заема бе предрешен. Мнозинството в Народното събрание бе послушно. Комай никой от радославистите не смееше да постави под въпрос мъдростта на министър-председателя и неговия финансов министър. Опозицията протестираше яростно във вестници и митинги, но кой да я чуе. Самото гласуване на 15 юли 1914 г. се превърна във вакханалия на балканските политически страсти. В местата за гости дипломатите от Германия, Франция и Русия напрегнато следяха пренията. В доклад до Ке д'Орсе най-красноречив бе французинът:
"Още при откриването на дебатите силната врява попречи на правителството, председателя и депутатите да говорят; виковете и манифестациите веднага бяха последвани от псувни, насилия и побоища. Спектакълът, даден от събранието по време на това заседание, което продължи от три и половина до седем и половина следобед, не може да се опише. Залата беше посипана от всякакви счупени вещи; библиотеката бе разграбена и книгите бяха използвани за удряне; депутатите се заплашваха и се биеха с юмруци. След тричасова гюрултия, председателят се реши да подложи на гласуване проектозакона или по-скоро той даде уговорения знак на членовете на мнозинството... последните побързаха да вдигнат дори двете си ръце, след което председателят обяви, че проектът е приет. Говори се даже, че приятели на правителството, които нахлули в заседателната зала, макар да не били депутати, вдигали също ръце, за да подсилят мнозинството" - какво да правят горките, когато не е имало електронно гласуване с карти!
Опитът за обструкция пропадна.
Не бе и за чудене. Важни лични икономически и политически интереси бяха свързани със заема. Обвързването на страната с Германия беше факт. Години по-късно, когато излязоха подробностите по заема стана ясно, че някои от
управляващите се бяха облажили от финансовите условия
Впрочем, съждението важи не само за тях. Година по-късно французите опитаха, на свой ред, мащабен план за подкупване на българския политически елит, наречен "Деклозиерова афера". Тогава политици не от либералното мнозинство, а от опозицията - най-вече привърженици на д-р Н. Генадиев и членове на БЗНС - изкупуваха зърното на България на нереално високи цени, като не забравяха и себе си в щедрите комисионни.
За назидание, либералите им устроиха показен процес и ги тикнаха в затвора.
След Първата световна война, обаче, бившите затворници излязоха от килиите. На свой ред организираха съдебен процес срещу министрите на Радославов. И те трябваше да погледат небето през решетки. Балканска въртележка.
Двамата основни виновници, обаче, се спасиха в чужбина
И двамата - и Фердинанд, и Радославов - след катастрофата, дошла по тяхна вина, никога вече не видяха България. В известен смисъл германците се оказаха по-благодарни от българите и дълги години им изплащаха пенсии.
След катастрофата на България през 1918 г. едно от малките утехи на политиците у нас бе, че няма да плащаме заробващите проценти по заема, който бе издухан от събитията. Да, ама не! Финансовата солидарност бе по-силна от политическата неприязън. Страните победителки принудиха България да плаща предвидените по заема лихви дори за сумите, от които не бе могла и да се възползва. Трябваха години преговори, за да бъде трансформиран договора и постепенно плащанията да отпаднат.
Разбира се, не само договорът с "Дисконто Гезелшафт" тласна България в Първата световна война. Историята му, обаче, внушава мисълта, че важни икономически и политически решения не трябва да се вземат на тъмно. Говори, че мнозинството в Народното събрание не е помазано свише да взема единствено правилните решения в кризисни моменти и би трябвало поне да изслушва, ако не да се вслушва в аргументите на противниците си. Показва, че стремежът да се спечели благосклонността на някоя от великите сили дори и в името на значителни цели, не трябва да води до самоограничаване на държавния суверенитет. Защото доброволният отказ от суверенитет не вдъхва уважение у никого. И затова в Световната война германците се държаха пренебрежително към номиналния си съюзник България, а в края й не изпълниха договорните си задължения към нея.