За втора поредна година издателска къща "Анубис" и издателство"Булвест 2000", в партньорство с вестник "Сега", провеждат конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на детски градини и училища.

Материалите се изпращат само по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com Най-добрите произведения публикуваме в електронното издание на в. "Сега", а след това ще бъдат издадени в общ сборник.

Днес представяме два разказа на Анелия Иванова, преподава философски науки в СОУ"Св. Кл. Охридски", Троян.



РАДВАЙ СЕ, ДОКАТО СИ ОБИЧАНА



Не усети как и кога, но бе променила собствения си сутрешен график, за да може да взема метрото точно в 8.00 часа. Сядаше на едно и също място, в дъното, защото от там можеше да го наблюдава. Той се качваше спирка след нея, винаги по едно и също време и заставаше успоредно на движението, прав, хванат за вертикалната тръба. Винаги с дясната ръка. Бе изучавала всяка извивка на лицето му стотици километри, познаваше всяка гънка на вехтия му шлифер, можеше да разпознае старите му разкривени обувки измежду десетките други. Познаваше го.

Беше от онези, за които казваме, че са на неопределена възраст - можеше да е и на 40, и на 60. Имаше светла, русоляво-прошарена неподдържана коса. Лицето му, винаги с няколкодневна брада, бе бледо и изпито, с множество гънки и белези. Най-добре се виждаше този, в ляво от тънките безцветни устни - като прорез, оставен да зарасне от самосебе си. Ръцете му, слаби и жилести, изглеждаха захабени и груби, а ноктите - начупени и почернели.

Шлиферът му, отдавна изгубил първоначалния си цвят и форма, висеше на слабите му рамене като подарен. Измачкан и протрит, неизменно закопчан отгоре до долу. Панталоните му бяха дълги, краищата им - разръфани и мръсни, почти покриваха прашните обувки. Те пък изглеждаха като зяпнало нагоре беззъбо животно, по-скоро трогателни, отколкото смешни. И неизменната шита дочена чанта, почти празна.

Беше го забелязала в края на лятото. От време на време се мяркаше между хората. Постепенно свикна да го вижда по-често, докато накрая се улови, че, бързайки за метрото, мисли дали ще види странния дребен мъж.

Първоначално го взе за клошар. Но после си даде сметка, че не е такъв, не можеше да е такъв. Реши да се убеди и една сутрин, вече почти в началото на зимата, не слезе на своята спирка, а продължи и го последва. Той излезе на булеварда, продължи надолу, а после сви в един безистен. И там го загуби...Беше и неудобно да разпитва и си тръгна.

На другия ден се качи, както обикновено, хвана се с дясната ръка и, когато тя се приготви за сутрешния си ритуал - да го следи и наблюдава, той се обърна към нея. Бавно...

Тя се почувства някак неудобно и веднага сведе очи. После погледна за секунди към него, изви глава настрана, отново се обърна. Гледаше я. Точно нея. Право в очите.

Сърцето и щеше да се пръсне. Месеци се взираше в този човек, но никога не бе срещала очите му. Сиви, бледо сиви прозрачни очи, настойчиви и дръзки. Нито зли, нито добри. Не можеше да се откъсне от тях. Някак странно привличащо и болезнено едновременно я притегляха към себе си. Човекът не помръдваше, но очите му излъчваха толкова сила и власт, че тя се сви в седалката и нямо го замоли да спре.

Вместо това, той заговори - без устни, в съзнанието и заговори - звучеше някак глухо, като изпод земята, но ясно и отчетливо проникваше до всяка клетка на изтерзания и ум.

"Радвай се, докато си обичана. Те, обичаните, после биват мразени. От същите онези, които са се клели пред тях. Тогава, не ти остава много - едно сърце, раздробено на части, една душа, която умира, едно тяло, което иска да я последва. Радвай се, докато..."

Не знаеше колко пъти ги повтори, нито колко време мина, но в един момент цялото и видимо пространство бе заето с тези сиви очи, а в съзнанието и нямаше нищо друго, освен ехото от думите му.

"Госпожице, добре ли сте?" Стресна се. Надвесена над нея възрастна жена я буташе по рамото. Измърмори нещо и се огледа. Човекът беше изчезнал.

На следващата сутрин го нямаше.

И на по-следващата също.

Мина цяла седмица, а него все го нямаше. Усети че и липсва, искаше да го види, да се запознае с него, да поговорят...

Една сутрин не издържа и продължи до неговата спирка. Беше студено и прехвърчаше сняг. Лесно намери безистена. Влезе и се заозърта. Имаше малки мрачни дюкянчета, излезли като от 60-70 години. Без лъскавите неонови реклами, без табелите. На вратата на едно от тях пишеше "ОбущарЪ". Така и не разбра защо се спря точно тук, но бутна вратата и влезе. Вътре, в сумрака, някакъв възрастен мъж подреждаше стари обувки. Тя измънка едно "Добро утро." и заописва човека, когото търсеше.

"О, Захари, работехме заедно. Бог да го прости! Добър човек беше, мълчалив, но добър. Живееше някъде из "Люлин". Обеси се, сиромахът, тази пролет, така и никой не разбра защо. Май имаше някаква женска история..."

Думите на мъжа не стигаха до нея. Тя не можеше да откъсне очи от некролога, закачен на стената. Неговата снимка, име, някакви думи и дата - 11 март 2009 г. - внезапно почина...

Не можеше да е истина. Тя бе пътувала с този човек месеци, бе го последвала до тук, бе го гледала в очите, той и бе говорил...

Прилоша и, въздух не и достигаше, сърцето и ужасено заплашваше да изскочи. Тя побягна навън, тичаше, без да знае къде. Не усещаше сълзите, които се стичаха по страните и, нито треперенето на тялото си, нито вятъра и снега...

Тичаше нанякъде, а в съзнанието и кънтяха думите му - "Те, обичаните, са мразени после"...



В ЗАДНИЯ ДВОР





Там, в задния двор на сърцето и, имаше много вехтории. Начупени, натрупани, прогнили парчета. Отдавна изхвърлени, напълно ненужни, части от някакво минало. Някога лъскави, бляскави, важни за нея или друг, днес събиращи прахоляк, съжаление и ненавист. И малко гняв, за това, че изпълзяват от сенките и показват безсрамно уродливите си тела на светлото, неканени и нежелани, вместо да се покрият със срам и забрава. Напомнят за себе си със стон или писък. Безмълвно. Спомени от някакъв друг живот, изоставен, презрян. Гробищен парк за илюзии и чувства, за мечти и надежди и толкова много заблуди...Отдавна мракът трябваше да ги обсеби, отдавна нищото трябваше да ги превърне в себе си, бурени да ги покрият и да не напомнят за тях...

Отдавна...

Разумът не обичаше да идва тук, в задния двор. Грижливо прибираше около себе си дрешката си, за да не я докосне някоя костелива ръка или парче от измамена надежда. Но Душата бе настояла да дойдат и той я поведе с неохота...

Тя не помнеше от кога не бях я пускала тук, но някак се заслуша, загледа и, преди да се усети, двамата седяха и гледаха към дъното, към най-тъмната част.

Откъм тъмнината, над мрачната пътека на съзнанието, прелетя безплътен гарван. Зловещата самотна птица държеше в клюна си кърваво парче плът. Капките следваха полета и и водеха навътре, в мрака.

"Там има нещо живо!", пророни Душата и политна напред.

"Не!", изпищя Разумът след нея и побърза да я спре. Обърна се рязко към ъгъла и изля целия си гняв към безмълвното нищо. "Кой ти дава право да живееш!?!"

От там не се чу и звук. За някакъв кратък миг всички сетива застинаха, за да уловят нещо ...Като че целият свят притихна...

"Кой си ти?Какво си ти?", учестеното дишане накъса фразата и тя някак увисна във въздуха.

Тишина...Няколко мига - тишина...А после се чу слабо стържене, като от нокти по ламарина...Нещо се раздвижи едва, едва и бледа сянка изпълзя напред...Разумът дръпна Душата назад и с погнуса се вгледа в нещото. Измършавяло, полуразпаднало се тяло, наметнато с някакъв парцал, проскубано и мръсно, се мъчеше да изпълзи напред...Силите му стигнаха само за толкова. И притихна...

"Умря ли?", попита разумът себе си и изпусна Душата от поглед. Тя се наведе, хвана нещото и го обърна. Почти нищо не беше останало. Като мръсна детска кукла без части от себе си, сбръчкано нещо, умиращо малко нещо...Душата хвана личицето му в шепи и се взря съвсем отблизо. То като че ли я усети и бавно отвори очи. В помътняващите зеници проблясна пламъче. "Познавам те...", изхлипа Душата и обгърна малкото нещо, "Ти си мечта, беше толкова красива и пълна с живот, какво се е случило с теб? ...

Не можеше да и отговори, но си спомни за себе си. Наистина беше красива. Мечта за жена, раждаща любов, даряваща щастие, обичана и искана, тичаща боса по плажа с развети коси и заспиваща преизпълнена с радост...Беше отдавна...

Пламъчето загасна, преди да си спомни всичко.

"Не умирай!", извика Душата, "Недей! Аз те помня, ще те изведа на светло, ще ти помогна да живееш...!"

Душата притискаше мъртвата малка мечта и сълзите и измиха натрупаната по нея мръсотия. Изтри личицето и и видя перлената красота отдолу...

"Какво направихме?", плачеше Душата...

"Живяхме, не разбираш ли, имахме, взимахме, давахме, ограбваха ни...Просто живяхме, а това си има цена.", прошепна Разумът."Ела, да си ходим"

Душата изпитваше толкова силна болка, че не каза нищо. Притисна се до него и се остави да я води...

"Ще мине, спокойно, ще забравим, времето ще притъпи всичко..."

Разумът бе сърдит на себе си. Беше я бранил дълго, беше я пазил, бе плащал сметките тайно от нея. Не трябваше да и позволява да види как умира мечта.

Не трябваше...

Сега щеше да я сложи да спи, а утре...

***

Утре щеше да и подари нова мечта...