46 000 зрители за три дни: сред българските филми, заснети и пуснати на екран след 1989-а, вече винаги ще има един "равнис", по който да се мери сполуката им - "Мисия Лондон". 46 000 е един от най-добрите резултати за премиерен уикенд в последните години и съвсем малко по-нисък от постижението на "Аватар" (48 000).

Числото е абсолютна мистерия, не по-малко загадъчно от изчезването на патките от Ричмънд парк в сценария на Алек Попов. Как така изведнъж след двайсет години пълно отсъствие на интерес към киното с етикет "Произведено в България" народът се втурва на тълпи към касите?



Българската публика по традиция е инертна и подозрителна



- тя не раздава доверието си току-тъй и въобще, откак бяха закрити 99% от салоните у нас и киното престана да е най-важното изкуство от транспарантите (даже торентите нямаше нужда да се намесват), пълните зали са по-скоро изключение, отколкото правило. Лесният начин е да набедим за успеха масираното публично присъствие на продуцентите и опита им в рекламата. В момента "СИА Адвъртайзинг" правят нечувана медийна инвазия: абсолютен шампион по кината е "Мисия Лондон", а по телевизията наскоро тръгна сериалът им "Стъклен свят".

Но достатъчно е да влезеш в произволен мултиплекс или Фейсбук: филмът на Димитър Митовски вече е надраснал собствената си легенда и трейлъра "Найс, а?"; за него говорят във фризьорския салон, в детския клуб, където чат-пат водя дъщеря си, и в автомобилните форуми.

Един български филм най-сетне е уцелил ако не десетката, то много близо до кръгчето: анонимната злоба, че неговата публика е публиката на "Биг брадър фемили", само затвърждава това мнение. Гледала съм и по-добри наши ленти в последните 10 години (в предишните 10, за съжаление, добри нямаше): такива, на които съм плакала, и такива, които не бих се срамувала да покажа на зрител от друга страна; филми, в които озвучаването не е чак фалшиво и актьорите не ти натрисат заучената в НАТФИЗ театрална дикция. Но нито един от тях не успя да спечели зрителите; да извика любовта и омразата им; в ни един не успяха те да се припознаят. "Дзифт" за цялото си разпространение е гледан по-малко, отколкото "Мисия Лондон" за един уикенд.



Защо точно този?



На първо място, добър жанров избор. "Мисия Лондон" е комедия с елементи на екшън. Жлъчна черна комедия (вярно, доста по-позитивно представена на екран, отколкото е в романа), но поне в три-четири епизода адски смешна. Традиционните предпочитания на българската публика не са към драматични произведения: комедии и екшъни, това са стожерите на киновкуса й от времето на пиратските видеокасети с дублаж на Васил Кожухаров. Ей на - и колегата на Митовски от СИА Камен Калев направи нелош филм - "Източни пиеси". Хвалиха го по фестивали, но никой в България извън специализираните кръгове не чу за него.

Второ, "Мисия Лондон" е филм, в който субсидията и парите на спонсорите са похарчени добре. Алън Форд (от "Гепи"), Томас Арана (който напоследък почти се е нанесъл в България) и още неколцина чуждоезични дават тежест на актьорския състав. Пиротехникът Кенет Касар, отговорен за финалната огнена вакханалия, също е някакво международно светило. Картина, звук, технически параметри - невиждани по нашите места. И саундтракът е нечуван - не са събрали кадърни местни самодейци, а са откупили права над хитове на Дейвид Боуи, "Блър", "Секс пистълс". Има достатъчно сцени, заснети в Лондон, и откровени цитати от стила "Гай Ричи". По тази точка филмът печели много в най-активната зрителска група - 15-25-годишните.



И най-важното за един филм, не само български - има сценарен гръбнак.



Книгата на Алек Попов излезе преди почти десет години и ако потърсите в Гугъл ревютата й, няма да намерите нито едно негативно. Успехът на филма "Мисия Лондон" всъщност прави услуга и на съвременната българска литература, която има същия проблем като съвременното българско кино - дава признаци на живот, има тук-там попадения, но общата картина не предполага средният потребител да й гласува доверие: рисковете да попадне на халтура са много по-големи от шансовете да спечели.

На въпроса: Е ли е "Мисия Лондон" халтура? И да, и не - повече не, отколкото да. Филмът е много по-плитък и опростен от романа, но не и опростачен. Не и масов в лошия случай на думата. Най-точното, което може да се каже за него, е "нормален" в смисъла на "универсален, небългарски" (въпреки ужасно българската история, герои и диаложен лист). Той не е пощаден от синдрома НАТФИЗ и театралниченето, но Митовски е овладял добре повечето си актьори. Юлиан Вергов е супер обран в ролята на посланика, който в романа е отрицателен герой, а тук почти романтично-положителен; Георги Стайков е направо откровение като имигранта-измекяр - надявам се да не играе себе си, поколението ми още помни "Вчера"; дори преексплоатираният Любо Нейков не дразни, докато размахва сатъра с цинизми на уста. Най-трудната роля е на Ана Пападополу.



Тя не е успяла съвсем да надскочи декламирането



(особено в сцените със съквартирантката), но представянето й е прилично, а приликата с Даяна - на моменти поразителна. Всеобщо е мнението, че Орлин Горанов е попадение в ролята на президента - а също и желанието да беше изкарал една ария в кадър, поне в банята! Малко насила стои на екрана извънредно красивата Ернестина Шинова. Нейната бутафорна Първа дама сякаш не е напускала снимачната площадка на "Хиндемит", предишния филм с участието на съпругата на Слабаков. Епизодът в италианския ресторант срещу парламента, където Деворина Селянска обядва с приятелки от хайлайфа, е есенция на най-лошото в новото българско кино.

Дори подобни сцени обаче се преглъщат сред залповете от автоирония на екрана, пронизващи целия народопсихологичен водевил. Тя придава смисъл дори на участието на Коцето-Калки (ако нещо може да придаде смисъл на Калки). Какво, ако не самоирония, е едносекундната поява на силиконова фолкбомба в ролята на убийца от руската мафия - колкото да утрепе друг епизодичен герой в анцуг, игран от атакиста Павел Чернев?

"Мисия Лондон" не е някакъв "Биг брадър в посолството", където перфидни продуценти кастват необразовани хора без работа, за да разиграят драматургичната си концепция. Филмът е семеен портрет в интериор на обобщения ни сънародник в странство, пък и не само там. Портрет често верен, затова и тъжен. Не съм сигурна дали го бива за износ - по-скоро не, макар че и на страничен наблюдател той би се сторил смешен по онзи туземски "Борат"-начин - но в българската публика, в нейните нужди и въжделения е прицелен идеално точно. Имаше нужда от такъв филм.

По-тъжен от разказаната на екрана история е единствено мизансценът на описания културен триумф: преди десет години едва ли някой е предполагал колко още можем да напреднем в дисциплината "държава на абсурда"...