Силно се надявам, че след няколко десетилетия въпросът с тютюна ще има само исторически ракурс. Представям си учител, който вмята в урок:

- А сега, драги питомци, ще ви разкажа за един временен, но доста вреден навик на човечеството. Хората садели широко разпространено растение със зелени листа и силен аромат, после го изсушавали и стривали. Пъхали стритото в хартийки, запалвали от единия му край, вдишвали и издишвали дима... Така прекарвали цели часове. Свиквали с пушека за около пет месеца дотолкова, че след това им било трудно да се откажат - растението притежава наркотични свойства и развива зависимост...

- А какво му е било вредно на навика? - ще попита някой отличник.

- Медицината установила научно, че пушачите се разболяват повече от другите хора от разни смъртоносни болести - рак на белия дроб, на устата, инфаркт... И често умирали по-рано от останалите.

- Явно хората преди са били мазохисти! - звънко ще възкликне ведра ученичка от първия чин и ще предизвика всеобщо оживление.

Все пак, понеже съм умерен реалист, допускам и диалог на последния чин с подобно съдържание:

- Братле, не го слушай даскала... Дедо ми е казвал, че пушенето е голям кеф, ама разни здравни натегачи издействали забранителни закони по цялата земя. И престанали да произвеждат цигари. Обаче познавам тип, дето си сади и гледа тайно тютюн на вилата... Продаде ми малко... Искаш ли след училище да пробваме?

- Що не, братле, и без това ми писна от закони - Ом, Нютон, Тютон... Ама да поканиме Мими и Лили, а? Ще се облещят, като ни видят в пушеци...

- Става, братле.

(Разбира се, сленгът на тогавашните тийнейджъри няма да е тоя, но се надявам, че желанието за впечатляване на Мими и Лили ще е налице.)



Първата си цигара запалих на 10 или 11



Направих го заедно с приятеля си И. Билярски - сега почтен историк. Незнайно защо се скрихме в тоалетната на нашия апартамент, и дръпнахме по едно БТ от кутия, която той бе "взел назаем" от татьо си.

Едва когато вътре стана непрогледно, а на нас ни засмъдя на очите, се сетихме, че сме постъпили като последните бунаци. И че като се върнат нашите, ще ни пипнат безславно. Защото: първо, не пушат. А второ: осмърдели сме най-малкото и най-затвореното помещение в апартамента, вместо да излезем на балкона и там да отпочнем на теферич този мъжествен навик.

- Тате, не си бил много умен като малък - с деликатно снизхождение казва синът ми, на 12, докато наднича през рамото ми в монитора... Аз се подсмихвам без докачение. Първо, защото поне засега все още ме смята за умен. Второ, защото цигарата хич, ама хич не му е изкушение. Поне засега.

Всеки ден обаче минавам покрай две училища - пред тях младежта се скъсва от дим. Същото е в дискотеките и кафенетата, където тази и подобна младеж ходи да общува и да се забавлява. В трите сладкарници до нас се пуши стръвно и с наслада: само в едната, по-голямата, има малко помещенийце отзад, "за непушачи". Ще бъда честен: това ме ядосва, мирише ми, избягвам и трите от известно време. Обичам кръчмите, но се случва да си излизам от някоя заради облаците вътре. Както често става, намразих чуждото цигарчене наблизо едва когато зарязах своето собствено. В приказката за католика и папата има нещо вярно. Намразих го сериозно. Още от времената на всеобщия толеранс към него. В началото на работната си кариера работех в офис с още шест души, четирима овоняваха стаята като ТЕЦ на мазут. Лятото се траеше на отворен прозорец, но зимата беше ад, задух и главоболие. Кавгите бяха чести, с най-злостният стигахме почти до ръкопашност.



- Аз не мога да работя, ако не пуша, бе! -



отвръщаше той и подкарваше втората за деня кутия, нон-стоп държеше фронта.

Един ден му заявих, че... хм, не знам как да се изразя по-културно тук... Ще пробвам. Та заявих на него и останалите, че аз пък не мога да работя, ако сутрин... такова, не осъществявам дефекация в средата на общата стая. И смятам от следващия ден да съм редовен в този поддържащ трудоспособността ми ритуал. Произведе някакъв ефект. Все пак не осъществих заканата, ние - непушачите, сме по-толерантната част от света, затова патим още.

Уважаеми пушачи - мнозина от вас обичам, но настоявам министър Борисова и Законът за здравето да ви блокират достъпа до непушещите. Работата не е само във вредността на смрадливия дим. Има и по-вредни неща понякога, например присъствието на нетърпим досадник в личното пространство, признавам. Но светът върви към нормативно укрепване на индивидуалната автономия; това е част от демократичните права и свободи. И масовата кампания срещу пушенето е част от този поход. Ако се окаже, че някой не желае да го снимат или дори гледат в общото обиталище, след време може да си поведе кампания за подобен закон. Сега на ред обаче е пафкането между непафкащи. Нашумялата днес у нас, а в САЩ преди половин век Айн Ранд в книгите и философията си с неизтощим патос иска повече лични права за хората. И се бори за победа на по-съвършеното в производството - за такова смятала и по-ароматната цигара. (Самата била неистов пушач, на края на живота си изпаща от това). Но времената се менят - което е било право и удоволствие някога, днес е порок и досада. Дори "пушилистът" в сагата на Толкин вече не умилява, нищо че е за древни времена. Дните на толерантността се изнизаха.

Които не искат да дишат сажди и дим, произведени от сътрапезник, колега или съкилийник, имат право. Произвеждащите нямат. Плавността тук чрез закон е излишна; и без това законите у нас имат плавен период на прилагане.