С честотата на медийните си изяви Бойко Борисов е на път да влезе в учебниците по теория и практиката на успешния популизъм. Няма друго правителство, което да е било толкова объркано и не знаещо какво да стори с проблемите, но в същото време началникът му да чупи "рейтингомерите" на социолозите. С колко точно се вдига или пада рейтингът на Борисов, не е важно. Важното е, че с всяко появяване по телевизията отприщва неподправени народни емоции тип "прав си е човекът". Което пък натиря в миша дупка неблагодарните мисли за празния ефект от неговата "правота", бликнали в моментите, когато не е в телевизора.

Покрай Борисов българският популизъм като че ли изживява своя апогей. Петното "популист" е основната критика на опонентите му. Усещането за "изключителност" на популизма на ГЕРБ води до предположенията, че след падането на партията кривата на демагогията ще тръгне надолу и обществото ще се върне към някаква нормалност. Но дали е така? Толкова изключителен ли е днешният популизъм? Или той просто е част от общия пейзаж на политиката и народопсихологията ни?



Основната черта на българския популизъм



е целокупната му антиелитарност. В масовите представи долу е народът - честен, умен и неоправдан, а горе - корумпираният и глупав елит. Така е било винаги в Третата българска държава. Важни моменти са неговата антипартийност, както и аксиомата, че народът непременно взема по-добри решения от елита, но никой не го пита. Борисов е най-добрият танцьор по тази струна, но не прави нищо по-различно от царя, че и Тодор Живков.

Историята на прясно разлюбения Симеон Сакскобургготски показва още една специфика на българския популизъм. Царят обеща лесно щастие, но и да не бе обещавал, народът пак щеше да гласува за него. Драмата настъпи, когато се въплъти в реален политик, т.е. бе демитологизиран. Но фактът, че 2 милиона българи подариха душата си на човек, когото въобще не познават, само поради легендата за добрия завръщащ се изгнаник, говори, че не популистите "яхват" народа, а той доброволно ги качва отгоре си.

Във вотовете през 2005 г., а и доста по-рано пак имаше широки изяви на добре продаден и с удоволствие купен популизъм. В тази последователност Борисов е несъмнено добър актьор, но е просто един от всички. И нищо не показва, че



покупко-продажбата на надежда



ще намалее. Има общества, които постоянно качват и свалят изявени популисти. Днес Първанов прави партия, ама крие, че е такава, и всички се питаме дали ще успее? Най-вероятно ще триумфира, тъй като е продължение на популистката антипартийна традиция у нас. Ако се провали, ще е поради факта, че други изявени пропагандисти са взели по-голям електорален порцион.

Като говорим за устойчива антипартийна традиция у нас, то следва да отбележим, че тя не винаги се е проявявала като инструмент на политиката. До Втората световна война, когато партиите бяха разрешени, народът ги мразеше, но не бе въведено ноухауто на омерзения антиелитен гражданин (цар, генерал, консервативен земеделец, депутат, писал поправката "Ванко 1"), който въстава с неформално движение. "Технологията" вече е измислена и се прилага успешно. Тъй че антипартийната оран тепърва ще дава плодове. Тя бе в криза единствено в първите години след 10 ноември, когато разменната монета на популисткия алъш-вериш бяха понятия като "демокрация и пазарна икономика", неразпознати в еуфорията. След като се запознахме, партиите отново станаха обичайно виновни. Силната антипартийност е само един от белезите на българския популизъм, но ще се засилва и ще го определя.

Популизмът вирее най-много във времена на духовна и материална бедност. Така е по света, така е и у нас. Отдавна светът изпитва криза на ценностите, в момента и стопанска. Ето един интересен цитат: "Спекулациите на борсите водят до ненормално високи печалби от търговията с ценни книжа, особено в САЩ. Така се създава "мъртъв" капитал, движещ се на борсите, без да подхранва реално икономиката. Потребителите са призовавани да купуват на кредит или да теглят заеми от банките. Когато възможността да се вземе кредит се свива, се стига до съкращаване на покупателната способност и криза". Цитатът е писан днес, но се отнася до икономическия



бум преди Великата депресия



И фигурира в почти всеки учебник по история. Познато, нали? Днешната криза, макар и сравнявана с Великата, е доста по-незначителна. Но Великата отприщи на много места в Европа безконтролен популизъм. В Германия с катастрофални последствия. Чак до катастрофи сега едва ли ще се стигне, но опитът сочи, че популистите яхват конете, а пък народът им ги оседлава в края на кризите. 30-те години на миналия век са съпроводени и с доста други проблеми (класови, следвоенни и т.н.), но историята е красноречива, че краят на стопанските кризи е съпроводен с нов мощен популизъм.

А ето и още малко поуки: "Великата депресия поражда търсенето на подходящия модел за справяне. Възможни са два подхода: увеличаване на социалните разходи (пенсии, обезщетения и т.н.) с цел увеличаване на покупателната способност на хората или съкращаване максимално на разходите и стабилизиране на бюджета. Във Великобритания, Франция и Германия първоначално е възприет вторият вариант, който не съживява бързо икономиката." Стига се до политически трусове, в които най-устойчива е популистката риторика. Днес България, ако въобще има антикризисна политика, също се ориентира към втория вариант. Рефренът "няма пари за пенсии" може да е основателна причина за рестрикциите, но ще бъдем глупави, ако си затворим очите за перспективите. Свиването на бюджетните разходи ще увеличи бедността на широките слоеве, ще нарасне усещането за измама, безперспективност, неудовлетвореност. Днешният популизъм ще изглежда като детска игра.

Накрая все пак едно уточнение - доза популизъм има във всеки политик или управление. Вредите настъпват, когато бъде прекален и се злоупотребява с наивността на хората. Вреден популизъм е да обещаеш избавление за 800 дни, да храниш тълпата единствено със зрелища или да се правиш на социален, когато танцуваш с олигархията. Оптимистите биха казали, че 20 години живеем в криза и демагогия и нищо по-лошо не може да ни се случи. Може, може... Западният вятър е неспокоен, променлив, глобализацията сменя стереотипи, хората се съпротивляват. Елитите са в шах, ценности и инстинкти се объркват. Почвата е мека, популистите тепърва ще копаят за имане.