Страната ни би могла да е добър декор за някакво антиутопично фентъзи от холивудски тип, в което сюжетът е по добре усвоена схема. Няколко оазиса на цивилизацията и просперитета са се оградили с високи крепостни стени, а наоколо е море от хаос и разруха. От градовете крепости периодично излизат добре екипирани и въоръжени подразделения, за да се наказват полудивите шайки наоколо. Пък наоколо - о, наоколо се шири природна и социална джунгла - бунт на всеки срещу всичко, регрес и връщане с размах в обятията на примитивното...

Следва да си дадем сметка, че тъкмо възможността за подобни аналогии е основен дисонанс в страната ни. Тя е най-зримият и ярък признак, че не сме като всички; поне като онези, които харесваме.

София, още няколко големи града, крайбрежието и десетина планински курорта са относително просперираща, с явни следи от облагородяваща човешка дейност и съпътстващите я капитали част. Пътищата, свързващи сегментите на тази част, са сравнително добре поддържани. Тази част от страната ни наподобява условията в най-развитите региони на света - е, с уговорки, но наподобява.

Има обаче още една друга България,



тя е тъжно и обезсърчаващо място



И по площ е доста по-голяма от първата. Там из буренясали дворове, градини и ниви на воля се размножават само мишки, гущери и смоци, там прилепи увеличават колониите си из полусрутени къщи, там няколко вехти и болни пенсионери анахорети са единственият признак за човешки живот иззад някой случаен дувар, а пътищата там приличат на епидемия от някакъв нов вид шарка, поразяваща не хора, а асфалт...

Единствените, които противодействат на обезлюдяването там, са динамични, но не бих казал жизнерадостни малцинствени общности. Те доминират из по-голямата част на тези, очевидно видели и по-добри дни региони. За съжаление тази доминация не носи особено благополучие нито на околната среда, нито тям. Тъкмо напротив - явява рядък пример как еволюционният процес от ловно-събирачески към земеделски общини може да се обърне наопаки - пак към ловно-събирачески, и по точно - към отчаян лов и събирачество на чужда собственост из западнали махали и ниви...

Как се стигна до тази втора България, е разговор дълъг и сложен. Нашата градска култура се разви малко насила, тя има имитационен характер, беше продукт преди всичко на петилетковата индустриализация и обезлюди селата, но без да напълни градовете с граждани, а с нещо друго. Напълни ги главно със стресирани носталгици. (Имаше един филм - "Селянинът с колелото", по тази тема, добър поглед.) Днешните потомци на тези носталгици отреагират фрустрацията на бащите си с графити като "Селяни, умрете!" по софийските стени и дувари. Те не мразят всъщност селяните - то какви селяни, къде са ги виждали. Те мразят себе си като група с отсъстваща идентичност, като присад, бучнат малко насила в непонятен и негостоприемен ствол и вегетиращ там.

Към Освобождението България беше аграрна, земеделска страна. Съответно такова беше преобладаващото население. А селянинът има особено консервативно мислене. Той се отнася с подозрение към всички, които живеят не от получени чрез собствения им труд плодове на земята. Ако донякъде разбира занаятчиите - ковачи, терзии, дюлгери и т.н., то професии като артисти, адвокати, политици и прочее го изпълват с недоумение и скепсис. И е убеден, че от града може да дочака само пореден гяволък, с който да му се отнеме част от произведената от него реколта или цялата. Да не го упрекваме особено за тези му убеждения, защото



често се е оказвало именно така



Но навлизането на науката и техническите й достижения в селото не убеди това консервативно съсловие в предстоящите революционни промени на труда му. Локомобилите и вършачките направиха така, че младите поколения се спасиха от убийственото блъскане на нивите от сутрин до вечер. Само че колективизацията не даде на този естествен процес да развие малки като процент, но качествени като състав индивидуални общности, които естествено да заемат нишата на съвременното високотехнологично фермерство. Преди всичко човеците за това ги нямаше.

Ходил съм в подобни ферми в страни като Франция и Италия, дори в Словения - и ми е мъчно за нас. Те са собственост на млади, енергични, усмихнати люде, доста заможни при това. Къщите им са оборудвани с всичко, което притежава гражданинът, но имат и нещо повече - големи градини, големи гаражи, птици по дърветата, спокойствие и чист въздух. Работят сериозно, за сериозни пари. Когато приходите им, непредставими за нашия днешен селянин, спаднат малко по една или друга причина, се вдигат на бунтове и стачки, които сериозно плашат всяка власт.

За съжаление нашенските момци, които трябваше преди десетилетия да се превърнат в техен еквивалент, които маршируваха под звуците на "Върви, народе възродени" и които се изучиха според кредото "Учи, мама, за да не работиш", се оказаха по волята на съдбата в разкрачено положение между неприсъща и неусвоена градска култура и изгубен земеделски рефлекс. Затова сега гастарбайтерстват по фермите на испанци, италианци и англичани.

А потиснатите им деца дирят без успех житейски смисъл и превъзходство в това, че са родени в голям град, че пушат трева и шарят стените със спрей...