„Българите да станат ужас за цяла Европа”

Истинската история

„Българите да станат ужас за цяла Европа”

Победите при Одрин (1205 г.) и при Клокотница (1230 г.) утвърждават категорично държавната независимост

Иван Петрински

Снимка: Филип Михайлов

Меч от времето на битките при Одрин и Клокотница; използван от защитниците на средновековния Перник в края на ХII в., Районен исторически музей -Перник

На 16 май 1204 г. за император на нововъзникналата в Цариград Латинска империя е избран Балдуин I Фландърски. Само след година той ще се превърне в най-окайвания политически затворник в Европа.
Отношенията на българския цар Иваница Асен (1197-1207) с латините не потръгват никак добре още в самото начало ("Сега"/11. 03.2010). Новите господари в Цариград настояват даже българският цар да се откаже от престола, очевидно в тяхна полза. В Търновград бързо разбират, че наглите съседи трябва да се приучат към цивилизовано поведение. С избухването в Тракия на въстанието срещу латинците в началото на 1205 г. Иваница Асен светкавично се озовава на границата на градския район на Одрин с огромна войска от "40 000 въоръжени мъже без пехотинците" според Жофруа дьо Вилардуен. В българската войска са зачислени и 14 000 кумани. Дори днес събирането на такава армия изисква вероятно седмици усърден труд. Така пристигналата на 20 март 1205 г. латинска войска се оказва между защитниците на Одрин и българския военен лагер. На 13 април българо-куманската войска изпробва тактиката си, а на следващия 14 април я прилага в действителност.
Битката започва с нападение на куманската конница към лагера на латините, които тъкмо били седнали да обядват. Разбира се, рицарите поддават и бързо се увличат в преследване на леката конница начело с куманина Коча. Завлечени на 8 км от лагера си, латинците се оказват в блатата северно от Одрин, при вливането на р. Провадийска в Тунджа. Предварително приготвените там български войски превръщат битката в страшно клане. Тежките рицари затъват в блатата, пропадат в прясно изкопаните ями с набити заострени колове в тях, задушават се в здравите примки или губят главите си, отделяни със специално приготвени коси с дълги дръжки. Император Балдуин I е пленен, а "300 души рицари" според Робер дьо Клари изчезват, много повече загиват.

* * *
Българската победа при Одрин спира латинското настъпление на Балканите точно година след вероломното превземане на Цариград при Четвъртия кръстоносен поход. Като изключителен стратег, военачалник и политик цар Иваница Асен напълно осребрява победата си. До средата на лятото на 1205 г., когато се насочва към силната крепост Сяр - във владенията на ломбардския маркиз по това време, той присъединява към България цяла Източна, както и голяма част от Беломорска Тракия. Така латинските владения са разпокъсани - между цариградската Латинска империя и Солунското кралство се вклинява широка българска територия, впрочем отдавна населена с крупни масиви славянско население ("Сега"/22.04.2010). Превзети и разрушени са според Георги Акрополит, Кариопол [Айробол] Хераклея [Ерегли], Редесто [Родосто], Панион [Барбарос], Траянопол [Лутрас], Мосинопол [северозападно от дн. Гюмюрджина], Перитор [на залива Порто Лаго] и много други. Латински остават само Цариград и близката му околност.
В крайна сметка: "Ако някой има заслуги за спасяването на Византия, то този някой е именно цар Калоян" (Г. Острогорски, 1977).

хххххххххх

През 1224 г. деспот Тодор Комнин е коронован за византийски император от охридския архиепископ Димитър Хоматиан. В чест на това събитие архиепископът получава златовезана плащаница (днес в Националния исторически музей) ("Сега"/11.03.2010). Самочувствието на новопровъзгласения император трябва да е достигнало критични стойности, понеже в началото на 1230 г. епирската войска в нарушение на сключения по-рано договор с България напада вероломно. Това деяние трябва да е било твърде неочаквано, та българският цар успява набързо да събере малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани.
На 9 март 1230 г. битката започва, след като цар Иван Асен II "закачил на знамето [си] писмената клетва [т. е. договора] на Теодор". Летописецът Георги Акрополит е много пестелив и за хода на битката, като съобщава само, че епирският владетел "бил решително победен от българите и скитите [куманите]. Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките му вещи". Вероятно епирската войска била обкръжена, защото в писмото на Якоб де Латес бен Ели бен Исак от Каркасон (Южна Франция) до братовчед му Пабло Кристиани от 1264 г. е посочено, че "цар Асен убил във войната мнозинството от неговите конници и елитни войскови началници". А конница може да понесе такова поражение само ако е напълно обкръжена.

Главната битка според археологическите издирвания трябва да е станала на хребета западно от р. Клокотница, недалеч от крепостта при едноименното село. Едно предание разказва, че българската войска може би била скрита зад близките височини Хасара и Чоплука. Увлечена в предварително приготвена засада, епирската войска поддала. На мястото на засадата византийците в гръб били изненадани от леката и бърза куманска конница.

Пак Георги Акрополит разказва за необичайната хуманност на българския владетел, който "от плененото множество" освободил "повече от войниците... и ги отпратил по селата и градовете им".

* * *
Българската победа при Клокотница Иван Асен II използва докрай. Безкръвно към България са присъединени огромни и богати земи. Пак летописецът Георги Акрополит ни осведомява подробно за това: "Всички му се подчинили [след март 1230 г.] без кръв; така Одрин паднал под неговата [на Иван Асен II] власт, почти в същото време Димотика, сетне целият Волерон [земите между долните течения на Марица и Струма], Серес [Сяр], Пелагония [Битоля], Прилеп и околните селища. Той [Иван Асен II] нахлул във Велика Влахия [Северна Тесалия], завладял областта Елванон [североизточно от Драч] и оплячкосал [земите] чак до Илирик."
След Клокотница започва времето на българското покровителство над Света гора. Иван Асен II посещава обителите там и богато ги обдарява. Официалните си документи царят подписва вече като владетел на "българи и гърци" ("Сега"/18.10.2007) още през същата 1230 г. България влиза в семейството на великите сили на своето време, като решава съдбините на малки и големи, близки и далечни народи.

Успоредици

Една велика българска приказка започва през 1185 г., приказката за тримата братя и техните (поне) две сестри. Произходът на Асеневци - най-знатния род от времето на Второто българско царство, заслужава някога да се обсъди отделно, за да се сложи край на досегашното недоразумение с измисления им небългарски произход.
Все ще е недостатъчно, каквото и да се каже за двамата по-големи братя. Мястото на "стария цар" Асен и на брат му Петър като възстановители на Второто българско царство в българската история винаги ще е оградено с пурпур. Както впрочем и мястото на наследниците им - царете Иваница Асен (1197-1207) и Иван Асен II (1218-1241).
Да продължим да наричаме най-малкия от братята Асеневци с гръцкия му прякор не бива, макар че е най-често срещан в историческите извори. Ако го броим обаче като втори Иван Асен, какъвто е всъщност, ще настане страшно объркване с прочутия му племенник, та никак не е практично. Умалителното Иваница (използвано у летописеца Никита Хониат, както и у много от западноевропейските извори) точно приляга на най-малкия Асеневец, отличава го от "стария" Асен и ни освобождава от задължението за още трудни промени. А и не е по-малко точно исторически и династично.
Изглежда, всичко от най-дълбоката ни древност, та до днес завършва в леглото или минава през него. Българските победи в битките при Одрин и при Клокотница имат своя действителен завършек всъщност в Търновград. Според свидетелствата на един фландърски свещеник, който посетил Търновград, съобщени ни от френския инок Алберик, Балдуин бил убит, след като царицата, чието име не е стигнало до нас, възползвайки се от честите отсъствия на царя, започнала или се опитала да започне дръзко любовно приключение с видния затворник. Тази история едва ли е толкова невероятна, като отчетем, че след смъртта на Иваница Асен царицата се омъжила за племенника му Борил твърде бързо. Независимо от причините според едно писмо на Иваница Асен до папа Инокентий III резултатът е ясен и бърз - Балдуин "изплатил дължимото на природата, когато бил в затвора".
С по-щастлива уж любовна история завършва другата битка, която днес ни интересува. Доста след тая победа, в края на 1237 г., Иван Асен II встъпва в третия си брак - с Ирина, дъщерята на пленника Тодор Комнин, която обичал според Акрополит "не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра". Дали от обич бил тоя брак, или за да се свържат Асеневци с цяла поредица най-знатни български и византийски аристократични родове, никога няма да разберем със сигурност, но фаталните за България последици от тази царска прищявка ще тегнат чак до края на ХIV в.
Българската победа при Клокотница превръща Иван Асен II в най-могъщия европейски владетел ("Сега"/14.05.2009), а България се разпростира по целите Балкани. Победата на цар Иваница Асен при Одрин остава лош спомен за западноевропейците още много столетия след 1205 г. Волтер (1694-1778) ще е най-категоричен: "Победата на българите над кръстоносците при Одрин с пленяването на император Балдуин, хвърлен в затвора на търновската крепост с пречупени ръце и крака [а и "с вериги на врата и железа на краката" според Акрополит], стигаше българите да станат ужас за цяла Европа."

21437

Авторът все се кефи от завоеванията към Беломорието и нататък. Но причината за силата на България при ранните Асеневци била в това, че владеели здраво земите отвъд Дунава, а куманите, които по това време обитавали (заедно с много българи) днешно Влашко и Молдова с Бесарабия (Влашко тогава дори се наричало Кумания и нямало още никакви власи) били техни хора.

И обратното, тутакси след смъртта на Иван Асен II татарите помели куманите от днешна Бесарабия, Молдова и източна Влахия, започнали нескончаеми набези с/у Търновска България и могъществото й набързо се сринало, та се наложило няколко десетелетия по-късно Ивайло да въстава, за да гони татарите. А западна Влахия паднала под маджарите.

Калоян е интересен с голямото си епистоларно творчество - преписката с папа Инокентий III. В нея - и само там - той се титулува "цар на българи и власи". Така го наричат и някои западни автори. Някои даже го наричат само "цар на Влахия". Това дава "основание" на румънските историци да претендират, че Асеневци били етнически власи ("румънци'), че въстанието на Асен и Петър било "румъно-българско въстание", създало "втората румъно-българска империя".

Защо Калоян се титулува "цар на българи и власи"? Най-вероятният отговор: защото по това време ромеите и покрай тях и някои западняци наричали днешна Северна България (южно от Дунава) "Влахия", и жителите й - "власи". След падането на България под ромейска власт в 1018 г. западните бълг. земи, дето кипяла борбата ба Самуил с Василий Българоубиеца, били обособени в тема (военен окръг) България, а старата Мизия - тема Подунавие (Паристрион), по-късно населена според ромеите от "смесени варвари" след нашествията на печенегите и др. народи, и накрая явно прекръстена на "Влахия". Така че "цар на българи и власи" в устата на Калоян значело "цар Охридски и Търновградски". (Според някои е възможно тогава думата власи да е имала и друга значение, не етническо, а "професионално" - пастири от различни етноси.)

Че Калоян и братята му се смятали българи е повече от ясно - пак в писмата му до папата пише, че били потомци на старите български царе Петър и Самуил. Иван Асен II и всички бълг. царе след него се наричат само "царь и самодържец българом и гръком". Приемствеността на държавата на Асеневци спрямо Първото бълг. царство е несъмнена, дори в символи като пренасянето на Омуртаговата колона в Търновград и резидирането на цар Петър II отначало в Преслав.

Но за да бъде наречена Северна България "Влахия" (още веднъж, по това време днешна Влахия се наричала Кумания), значи там е трябвало да има по това време доста власи. Името "власи" се появява за пръв път в 10 в. в споменатата от автора "Велика Влахия" - Тесалия, също в Епир, Албания и днешна Р Македония. Това според унгарската теория за произхода на румънците е прародината им. Номади пастири, те се разселили по планините Пинд, нагоре по Шар и чак до Стара планина, по която стигнали към 12 в. Дунава при Тимок (където досега има власи и от двете страни, в Сърбия и в България), а също слезли на изток към Търновград. Там взели участие във въстанието на Асеневци заедно с българите и куманите. Преминали Дунава при Железните врата, минали в Карпатите, дето се разселили и се спуснали и в днешна западна Влахия (Олтения) в края на 13 - началото на 14 в. Понеже тази земя след 1240-те години била владение на унгарците, влашките воеводи чак до 17 в. я наричат в грамотите си "земля угровлахийска" (на български).

Румънските историци даже твърдят, че власите били оглавили въстанието, понеже били по-напред с държавната идея от българите. Това е смешка. Българите имали вече царство от няколко века, били преживели два "златни века", а власите създали първите си държавици, васални на Търново, едва към 14 в. Цялата влашка култура, селският бит, историята на влашката църква и документите на влашките войводи от 14 до 17 в., както и топонимията на днешна Румъния говорят, че влашките държавици били отначало провинции на България (нещо като деспотството на Добротица), в които езикът на народа, църквата, земеделието, научено там за пръв път от власите пастири, а и мнозинството от населението поне до 15 в., били български. Имало там и унгарско влияние, а след падането на България - и сръбско, но основата им била българска.

Превъзходен съвременен документ е дискусията в английската Уикипедия м/у румънски и български автор ( тук - разделите за Kaloyan and Wallachians) за етноса на Калоян. Бълг. автор Imladjov цитира най-скрупульозно всички текстове в писмата на Калоян (на латински) до папата, в които се споменава за власите. Румънецът не знае какво приказва.

Редактирано от - Чичо Фичо на 03/6/2010 г/ 23:10:45

Общо	441,287,436
Активни	568
Страници	18,128
За един ден	1,302,066