Тогава, в средата на 80-те години, тази берлинска болница беше още западноберлинска, стоях в коридора, вече часове стоях и чаках един резултат, който щеше да възвести спасение или гибел. Бяхме успели (да са живи приятелите в Германия!) да пробием при най-добрия скенер в Европа, но разчитането се проточи, викаха консултанти от други клиники, те влизаха и не излизаха, чакалните се опразваха, само една жена с две момченца, и те като мен, още чакаха нещо, но като че ли не тъй напрегнато. През този следобед в душата ми се бяха пресовали толкова гнет и безнадеждност, че не вярвах някога да се разнесат. Сега, когато вече знам, че всяко спасение трябва да се изстрада, си мисля, че и този следобед, и безнадеждността са били просто пътят на избавлението, по който в нашия дом се върна животът. Трябвало е да го извървим - през Европа, през Азия - и макар никога да не намерихме отговор, все пак стигнахме своя бряг.



Много хора и места видях по този път, а също и Nikita...



Братчетата не изтрайваха вече, почнаха да се щипят и боричкат, майка им се притесни, сгълча ги, после извади от торбата си уокмен, настани ги на канапето и им го връчи - мир да има. Юнаците първо се сбиха за слушалките, после долепиха някак по едно ухо и се укротиха. Но пак не ги свърташе, шаваха и се бутаха и от неудобната им поза музиката се изплъзваше, излиташе в жълтеникавата тишина на чакалнята. Така за първи път, на късове, несвързана, неназована, тази песен се просмука в натегнатата ми памет, докрай усилена от тревогата, изострена и нагорещена от предчувствията. Просмука се и се затаи - за да я търся и разпознавам в останалия си живот като непредаваем музикален съпровод на съдбата.

Веднага я открих в ефира на големия град. Оказа се, че звучи на всички дължини - поради музикалния си чар, както и поради местната конюнктура. Песента за Nikita, която телевизиите кой знае защо идентифицираха като красива и непристъпна граничарка, бе актуална и от двете страни на Стената. Можеше да се слуша почти непрестанно, стига човек навреме да сменя станциите. (Всъщност от едната страна я въртяха, от другата я слушаха.) Всичките ни приятели я тананикаха. По същото време на Чек пойнт Чарли, откъм западната зона, един съпруг се бе оковал в клетка и настояваше ЩАЗИ да пусне жена му при него. Вместо това му я показваха по телевизията и тя обясняваше, че въобще не го обича, загдето е избягал на Запад, и че от ГДР-то не мърда. Той обаче дрънкаше вериги, раздаваше автографи и в съзнанието ми образът му кой знае защо се е слял с видеоклипа, в който Елтън Джон пееше серенади на своята униформена, видимо стресната симпатия. Така му се падаше всъщност (на Елтън Джон), дето й беше дал мъжко име



и точно името на онзи, който бе Стената заповядал и вдигнал



После, после знаете как става: харесвате някоя мелодия, влюбвате се дори, а тя ви се изплъзва, не можете да си я спомните, а ако си я спомните, не успявате да я задържите. Изплуваха понякога два-три такта, най-често от онази част, в която съпроводът ефектно се разсуква, но се оказваше невъзможно по тях да я възстановя цялата. На Елтън Джон това му е лошият навик - в най-баналното парче да вкара нещо нестандартно и да те шокира, както и с всичко останало: с костюма си, с пискюлите и с шапките си, с изблиците си по футбола, със самата си порода.

В България песента не беше непозната, но радиото не я пускаше, телевизията не я показваше. Ясно защо: клипът беше убийствен, това беше болното място на "лагера" и който я притежаваше, се страхуваше да ти я запише: грозеше го обвинение в разпространение на идеологическа диверсия. Данчо де Мео се нае да ми я достави, потропа при всички познати диджеи, но го отрязаха. Уж не беше забранявана от никого, а момчетата се опасяваха от репресия, от загубване на работата си: тя засягаше едно емблематично "табу" на социализма - Берлинската стена. Всичките ми опити да я притежавам удряха на камък. Това ме караше да се идентифицирам със самия Елтън Джон - и той я ухажваше със същия успех. Мислех си дори, че сюжетът на клипа, който нямаше нищо общо с текста, е избран нарочно - за да я направи по-недостъпна. За мен. Значително по-късно Албена Русева я намери от приятелка - музикална оформителка. Получих песента, но при първия опит да бъде презаписан записът се повреди. Имаше нещо кармично в нашата връзка с Nikita.



В края на краищата, песента дочака своя час



Една сутрин синовете ми усилиха програма "Хоризонт" до такава степен, че далматинецът избяга на балкона. И от това, че заживя между нас, Nikita не погрозня, не стана по-обикновена, не затихна. Както става с много хубавите песни, и тя прекрачи в един друг живот. Стената, в която кой знае защо бе вградена, отдавна падна, а бледната граничарка с напрегнатия поглед продължава да се взира от старите касети, от Мрежата, много рядко - и насън. Извиква ме в едно предишно време, което беше друго, но също беше наше.

Човек, който никога не е пропускал да ми причини злина, пийна в компания и ми призна, че в някаква нощ, в някаква болница, когато се борели за живота на жена му, слушал отнякъде старата песен "Душа". И тази песен до днес остава някакъв огнен спомен, спомен за страданието и избавлението, като мелодия на неизвестността. "Душа" е написана по половин мое стихотворение и може би той искаше да каже, че онези горчиви и много тъжни думички са изразили някак неговия ужас от възможното, както (защо не?) и любовта му. Не съм можел да разбера с какво е свързана тази песен, уверяваше ме той, и какво събужда у него до днес. Обаче аз го разбирах прекрасно, бях минал през това. Nikita беше моята "Душа". Простих му, но, както се оказа - за кратко...

Сега очаквам Nikita на стадион "Локомотив". Намериха ми билет долу, на тревата. Дори не знам имам ли среща или не. Сър Елтън Джон решава. И знаете ли какво: изминал е почти четвърт век! Има още огън в човешкото сърце...