С издателя Костадинов напредваме към перспективен водоем в западните краища на страната. Автомобилът е пълен с въдици, а ние - с увереност за богат улов на въдещите се във водоема бабушки, костури и каракуди. И с не кой знае колко скромни надежди за някой внезапен бял амур или шаран...Снощният дъжд е разкалял черния път от асфалта до язовира, калта прави от гумите гладки грънчарски колела, джипът начева да се държи като шейна в ръцете на Коцето. Той се поти, при все че е хладно.

Спомням си как преди три години в същия водоем затънахме в мочур близо до брега, и стар, но исполинест чобанин едва ни спаси с подемната си сила от унило търсене на трактор. Костадинов помни, че джипът, както и танкът внушават на новобранеца повече самонадеяност, отколкото возилата могат да подкрепят технически. Затова спираме далеч от брега, докато колата още донякъде слуша. После накачулени с пръчки, раници, живарници, кепове и кофи, пъхтим дълго пеша до покрития с тънка утринна мъглица и изненадващи прицопвания на яки толстолоби водоем...

Говоря за паметта. Тя е не само лирическо убежище за самотника - тя е по-голямо нещо. Тя е опитът, върху който си вдига зданието всяка цивилизация. Тя е допълнителен ресурс за успешен бизнес, тя е най-здравото лепило за всяка национална спойка, тя е най-важният килер данни за всяко успешно държавно управление...Тя е гарант срещу рецидиви на глупостта и мошеничеството, тя е страж за демократичните навици. Нациите, които са го разбрали овреме, просперират.

При нас паметта, съхранението й и особено успешното й използване не са силна страна. Архив, ако се не лъжа, май беше гръцка дума, свързана с термина "управление". Открай време



паметта и управлението са в неразрушим тандем



Най-успешните и най-богатите страни са тези, които умеят да си консервират паметта, и да я ползват за възход.

Там, където е било по-богато и по-развито, са и първите архиви - в Месопотамия, Египет, Китай...После в Древна Гърция, в Рим. Паметта се е кътала при владетеля и при храма. Не знам дали не е било по-богато и развито тъкмо защото паметта се е съхранявала. Тя е била средство за управление, но и залог за власт - който помни повече, очевидно е по-силен. Само че истински, масов разцвет имат общества, в които достъпът до колективната памет се демократизира. Тоест там, където всеки, комуто сече пипето, може да види как е било, откъде идва, защо е това, а не друго...Паметта захваща да се институционализира и демократизира едва през XVIII в. - Франция е първата европейска държава, в която се прави закон за архивите. И в която се дава свободен достъп на гражданите до тях. При нас, по обективни причини, тези неща започват да се ценят и институционализират едва през XX век.

Ако не си къташ паметта, нямаш шанс да си сред първите. И се налага някой да ти викне с патос като вопъл: "О, неразумний и юроде..."

Мисля си - какво би било, ако тези рибета, които хващаме, можеха да си предават информация? Ако откачилото се от куката знаеше как да каже на останалите: - Ей, червейчето, което виси под шарената джаджа горе, е работа червива и опасна! Не го яжте, щото ви хващат и теглят." Един такъв бърз асансьор към смъртта и тигана.

Но не сме ли и ние такива рибета в ръцете на свои и чужди управленци? Те казват: "Ние имаме знанието и добрата воля. Хвани се за нас. Ще те изтеглим към правдата и благоденствието." После виждаш, че изтеглили само себе си, на общ обаче гръб. До повече гори, до хотели, до банки. Псуваш и забравяш.



Интересното е, че псувните помним.



Изтеглили се успешно от калта, с Костадинов по-късно седим в крайселско кръчме, до местен мъж. Разказва какви мошеници са всички наоколо, как им знае бакиите. Щом моабетът се обръща към иманярски лакърдии, окаменяваме.

- Ще ви кажем и за мене, замалко да намерим нещо, ама немах късмет.

- ?

- Орем еднъж нивата, и ударих плуга. Една пльоча имаше, от камик.

- ?

- Викнах авери с багер, дигнахме пльочата. Ма доле под нея само кокали на умрел намерихме, нема сандък, нема нищо.

- Че и това е важно, бе. Друго нямаше ли?

- А, имаше, имаше. И едни, куту делви. Големи делви, колко мене, не можеш да ги дигнеш. Горе запечатани с нещо, мъчим да отчоплим, не може. С ножа мъчим, с манарата - не ще.

- Делвите какви бяха?

- Ми делви, изписани...

- С какво изписани?

- С конье. И каруца с две точила, на каруцата стои човек, пред нея три коня упрегнати.

- И какво?

- Мислим, злато има онътре, дигнах чука - лум! Нищо нема. Ни злато, ни сребро, ни гявол. Дейба нихната мама.

- Празни? Нали уж тежки?

- Имаше некакви пльочки, мининки. Много пльочки. Куту порцеланови.

- И ти какво?

- Какво, нищо. Направих ги на сол сичките. Яд ме беше фанало.

- Ей, прост човек си! Защо не викна археолози, то е ценност бе?

- Аа, не съм прос язе, не съм. Да викнем некой Божо Димитров, да не можем да си стъпим на нивата после. А они да украднат какво видат.

- Къде са остатъците?

- На сол е сичко! Да ме не дърпа полицията...Не съм прос язе.

Може и да лъже. Не е прост.