Зидарите на Първановата партия, а и на други политически проекти, раждат напоследък една нова хипотеза за тенденциите в партийностроителния маркетинг. Тя е, че след провала на Бойко Борисов обществото ще потърси всичко онова, което той не му даде - най-вече политика, която не е егоцентрична. Народът ще се отвори за партии и политики, които не се въртят около лидер, ще бъдат с поделени права и отговорности между много кадърни хора, които ще бъдат контрапункт на некомпетентния, но затрогващ с бащинската грижа вожд.

С други думи, бащицата и месията няма да се харчат на политическата сергия, електоратът няма да целува ръка, а ще търси такава, която да стисне равноправно. Като в специфичен български обществен договор, подписването на който най-после ще ни вкара в пътя към гражданската държава.

Каква точно ще е архитектурата на Първановия дом не е голям проблем. Нито дали само фасадата ще внушава "колективен проект", а вътре ще се настани познатото единоначалие. По-лошото е, че очакванията за крах на тържествения култ към личността, извън контекста на актуалното партийно строителство,



са една прекрасна оптимистична теория



за развитието на цялото общество.

Проблемът на тази теория е, че тя няма как да се сбъдне. Единствено може да роди нови заблуди дори сред интелигентното малцинство, което искрено се надява ерите на Сакскобургготски и Борисов да бъдат последвани от нормалност, в която електоралното доверие не се подарява стадно на един човек вследствие на митове и емоции.

За съжаление, нищо не показва, че теорията за залеза на Политика слънце ще се сбъдне. Напротив, хората още дълго ще бъдат обърнати към него. Ако се огледаме, край нас ще видим малки и големи слънца (Борисов, Сидеров, Костов, Яне), без които електоралните енергии ще се превърнат във вакуум. Ние сме слънчогледи, а те са батерии, които зареждат цялата ни политика. Дори БСП, която е от друга порода, бързо ще реши рейтинговите си проблеми, ако намери харесван лидер. Партиите у нас са крепости на феодали. Ако го няма феодалът, пада крепостта.

Но да оставим съвремието. Причините за неувяхващия култ към личността са добре познати и са най-вече исторически. Нашите възрожденски идеали са Ботев и Левски, символът за държавност ни е Стамболов. Вечно ги търсим. Когато други народи са откривали планети и химични елементи, ние сме градили личностни култове. Народопсихологията е такава и не може да бъде променена с провал на царя или Борисов.

Историята ни е пълна с примери за разрушителното "колективно начало" и съзидание, породено от единоначалие.



Но така е и в по-ново време



Демократичният ни опит е твърде малък, за да сме усетили хубавото от демокрацията, че да се надяваме на колективните й благини. За да ги усетим, трябва да минат още доста години. Дотогава потребността от "твърда ръка" ще променя носталгично миналото и ще изкривява бъдещето чрез нови митове, изплетени от надеждата.

Леко например се променят символите на комунизма. Той е все така заклеймен, но Живков започва да се приема като добрия старец, направил доста за народа, заобиколен от безименна гмеж, която олицетворява съсипията на строя. Тъй е и с Борисов - той е добър човек, обграден от поквара. Второто не е само актуална пропаганда, но и образ, вграден в нови митове. "Системата" е гнила, но Бащицата е читав - такава приблизително е интерпретацията на събитията в преобладаващото народно съзнание.

Всъщност цялата политика, а оттам и мотивацията за гласуване, се крепи на образи. А те най-лесно се създават чрез конкретен човек. Това не е въпрос само на история, а и на съвременна медийна технология.



Телевизията може да открие всякакви политически таланти,



да скрие недостатъците им, да им припише неочаквани добродетели. С десет души например това е трудно. Но с един - лесно, стига талантът да е добър актьор. Политиката днес повече отвсякога е телевизия.

Затова партийните строители на следващите проекти, независимо какво говорят, отново ще залагат на "one man show". В един човек лесно се вграждат образи. Той по-лесно може да излъже, манипулира, да бъде окичен с легенди, по които електоратът да кълве. Тези техники ще бъдат използвани занапред и никакъв възход на колективното начало няма да има.

Борисов най-вероятно ще "танцува" до момента, в който на хоризонта се появи нов месия. Той ще вземе на въоръжение неговите лични недостатъци, но по същество пак ще бъде в образа на бащицата, който идва и ни спасява. Ние такива хора търсим. А ако някой си мисли, че историческите уроци все пак ще бъдат научени, то е редно да знае, че гласоподавателят не се чувства ученик. Всяка негова бюлетина е нова надежда.