Трябваше "Гардиан" да ни присети за Сесилия (бивша Саркози), за да се повърнем три години назад - сестрите, процесът, Либия... Те пристигнаха на 27 юли 2007 със самолета на Сесилия в политически превъзбудена и обществено еуфорична атмосфера.

Сега, почти три години по-късно, случаят предизвиква по-скоро медийни прозявки. Или изцепки като тази на Тошко в един Биг Брадър към една от сестрите. След неин въпрос: "Къде беше на почивка, Тошко?" - "В Либия" - отвърна й тогаз тоз обладаващ особена деликатност мъж.

Както и да е, все ми се струва, че



тази Сесилия не я доизговорихме,



а я забравихме по-бързо от цялата епопея. Ние тогава, ако си спомняте, почти се бяхме опили от своята масова добродетелност и кампанийна спонтанност. Лентички, концерти, телевизии, апели: тези неща валяха отвсякъде като топъл дъжд по време на летен циклон. Не минаваше ден, без политиците и адвокатите да се изкажат по въпроса със сестрите, да не запризовават строго лудия полковник да ги пуща час по-скоро. Но той не пущаше. И не само не кандисваше на продължилите почти десетилетие кандърми, ами беше осъдил жените на смърт, с препотвърдена присъда.

После дойде краят на юли 2007-а: прегръдки, цветя, усмихнати политици. Ашраф Хаджудж сколаса да се закълне във вярност и да се обясни във вечна любов на новата родина България, сколаса да се ожени тука за "прекрасна" българска изгора, после сколаса да отпраши за Холандия и да ни яви вече оттам, че прекрасната му изгора не била вече прекрасна, а лоша. Почти всички сколасаха да напишат книги, хората сколасаха да минат от съчувствие към досада и броене на апартаментите на освободените и начините им за осребряване на затворническата биография...

Неща нормални за назе си, както се вика, предвидими и очаквани. Думата ми сега е за Сесилия. Писах тогава, че би било добре да я поканим, поглезим и понаграждаваме. Или нещо такова. А най-малкото да я поразпитаме как и що е станало.

Макар че тя, изглежда, се дърпа от такива публичности.

Най-малкото трябва да сме честни пред себе си - въпреки всичките преговори и договорки, въпреки платените пари от кого ли не, вкл. от нас и емира на Катар, въпреки фонда "Бенгази" - кой знае какво би хрумнало на лудия полковник в последния момент. Той е човек ясен, тоест неясен. Човек, както се знае, подвластен на внезапни хрумки, на грандомански жестове и параноични пируети: от такива винаги може да се очаква всичко. Та Сесилия изигра своята, може би решаваща, роля.

Четох с интерес думите й в "Гардиан": "Не знам защо се заех с това, реших, че мога да направя нещо по въпроса. Бившият ми съпруг ми вярваше и когато казах: "Мисля, че мога да направя нещо, просто ме остави да опитам", той отговори: "Добре, давай". Сесилия (тогава Саркози, сега Атиа) направи две пътувания до Триполи - първото 20 часа, следващото 45. Според думите й - "без сън, без храна, само разговори един с друг"... "Казах му, че не може да направи това. Тези жени умират, така че трябва да се държиш хуманно" - внушавала тя на вожда на джамахирията. Вождовете по принцип се поддават по свой си начин на уговорки. Без тази директна кандърма тет-а-тет в шатрата не се знае точно какво щеше да стане. Можеше, разбира се, Кадафи все пак да пусне сестрите и Хаджуджа по живо, по здраво. Но можеше и да не ги пусне. Или във внезапен пристъп на прозрение от Аллаха и революционен гняв да им вземе грешните глави.

Сесилия допълва, че след освобождението на жените плакала с часове. Но не се чувствала щастлива. Дали поради умората, дали поради личните си проблеми със Саркото - не пояснява.



То щастието е категория обтекаема, разбираме я



През есента на 2007-а Никола Саркози бе у нас, президентът Първанов му тури един орден "Стара планина". Наградиха и Сесилия, тя обаче не дойде, та не можа да си седне и в стола-люлка, който баби от село Кладница й бяха изплели от сезал. Бабите искаха да я агитират да се засели в Кладница тогава, белким дочака щастието във витошкото ни село.

"Имайте предвид, че публичният живот не ми допада, не пасва на това, което съм. Аз съм човек, който обича сянката и спокойствието", твърди тази жена, в чиито вени има циганска, еврейска и каква ли още не кръв. Щяла е да стане добра пианистка - отказала се, била е обещаваш манекен, зарязва тази ефимерна работица бързо; работила е като политически съветник, има три брака, последният с медийния бос Атиа, с когото имаше забежка още по време на брака си със Саркози.

"Французите трябва да ме разберат, има моменти, в които човек просто се чувства нещастен", твърди жената, в чиито вени всъщност не тече и капка чисто френска кръв.

Но що е щастие? Да не знаеш, че това, което е, е което е ли? Един нашумял сега френски рапър пее:



Казват пари - значи харчене,

казват кредит - значи лихва,

казват дълг - значи съдия-изпълнител,

казват... до уши си в лайна,

казват любов - значи хлапета,

казват завинаги - значи развод,

казват криза - значи свят, значи глад и Трети свят.

Така че танцуваш...*

Бива го този Стромай, макар че и у него какво френско? Белгийско-конгоанска му е семката.

Дължим на Сесилия памет, това е. Що се отнася до мен, я има. А щастието, както вече казахме, е категория обтекаема, тук не можем да помогнем кой знае колко ни ней, ни на Стромай.



------

*Stromae, Alors on dance.