Театралното разделение на "стара" и "нова" Европа отпреди няколко години направи твърде лоша услуга на източноевропейците. В кривото огледало на този пресилен комплимент те видяха себе си като динамични, пазарни, уверени, усмихнати, пъстри, с бъдеще, неотменими, неизбежни. В ангажирана Америка Източна Европа привидя някаква смътна гаранция за продължаващ интерес към себе си и за собствената си важност за унилата, самовглъбена и егоцентрична "стара" Европа. Но новата "стара" Европа се стресна от глобалната криза, бързо учи своите уроци и излиза от летаргията. Западът загуби увереността си в авторството на златния алгоритъм за растеж и развитие и постепенно разбира, че светът е повече уравнение с много неизвестни, отколкото терен за идеологическо покоряване. Мислещите западни елити разбраха, че е време за малко да престанат да бъдат световни лектори, а студенти на хаоса и просто да се стегнат и подготвят за новия свят.



В Европа се чертае нова, фина разделителна линия:



от едната страна са тези, които могат да се справят с тези сложни задачи, а от другата - онези, които дори не могат да разберат какво се случва.

За да бъде наистина играч в новия глобален ред, ЕС трябва да се "стегне", да намали драстично пробойните си, да започне да изпълнява стриктно своите собствени правила и предписания. Гърция не беше просто натрапник в клуба на богатите, а геополитическа необходимост, любимо идеализирано подсещане за цивилизационното начало на европейската култура и обичана дестинация за лежерния хедонизъм на работещата част от континента. Планът за нейното спасяване бе насочен колкото към самата нея, толкова и към френските, германските и италианските банки, които притежават дълга й. В нейния случай, повече от всякога, европейската солидарност е резултат от



тягостно чувство за взаимна обреченост,



което провокира единствено желание подобна зависимост да не се повтори. Страните-донори трескаво търсят начини да избегнат именно такъв сценарий. За слабите държави в съюза животът ще продължи през един критерий, който няма да влезе в никой договор: коефициентът на потенциално вредно въздействие.

Новата формула на европейската солидарност ще гласи: Играй, ако можеш! Използвай, ако можеш! Мисли, ако можеш! Бори се за своите интереси, ако можеш! Ако ли пък не можеш, просто не пречи! Освен това работещият европейски Север далеч не разчита единствено на съюза, за да намери своето място в объркалата се глобализация. Той си прави реформите, спасява каквото може и побутва секторите на бъдещето, започва да си реже дефицитите, захваща се с образованието на нацията, ориентира се в ситуацията. Затрупани от дългове все повече правителства ще поставят въпроса за намаляване на своите вноски в ЕС (Холандия, Великобритания). С новата си бюджетна рамка ЕС ще бъде "по-глобален", но това значи повече средства за неговите "външни" политики и по-малко за вътрешните му. Любимите ни регионални фондове ще се обърнат отново към всички райони, а не просто към по-бедните (регионалният комисар Й. Хан вече обяви този принцип). Парите ще бъдат по-малко, ще се взимат по-трудно и ще се контролират повече. Любимата на българския президент стратегия "ЕС 2020" също ще има ефекта на преразпределение на средства към по-богатите държави, просто защото ще подкрепи индустрии и политики, които по нашите ширини са известни основно от страниците на учебниците и списанията (изследвания и иновации, зелена икономика, високотехнологични производства, развитие на предприемачеството, цифровизация и т.н.). Нараства откровеният евроскептицизъм в ключови държави като Германия, Холандия, Великобритания, Швеция.

На този фон европейските трудности за сегашното българско правителство започват бързо да се натрупват.



Фиаското "Румяна Желева" не беше преработено в поука,



а бързо деградира в досаден разказ за местна конспирация. Европейската политика на кабинета започва да се свива до двустранните ежемесечни соарета с италианския премиер Силвио Берлускони. Ненужно устатият финансов министър пък захвана комисаря Оли Рен и директно го обвини във финландски недомлъвки. Междувременно премиерът продължава с канонадата по разбягващия се чуждестранен бизнес в страната, а от доскоро любимата Германия започват да долитат отговорите. Еврофондовете леко потръгнаха, но тежкото им и объркано администриране продължава. На брюкселски терен българският глас се чува предимно като част от полския хор, а страната все още няма ясно лице. Въобще правителството на Борисов е на път да похаби и тази част от своя политически капитал. Обърнато към Европа, това правителство прилича на разглезено дете, което просто не може да повярва, че в края на краищата ще получи шамар.

В Европа не се завръщат времената на "война на всеки срещу всеки". Но мислещата и работеща Европа спешно се опитва да пренареди ЕС и да намали своята зависимост от южния си фланг. За нея организацията е важна, макар и не единствена, част от решението на собствените й проблеми. Такива като нас могат да са полезни, но



са вече по-интересни със способността си да навредят



Играта се променя, преди да сме я научили. Малкият кредит на време и доверие, който получихме, става изискуем преди да му е дошъл падежът. Сегашните размествания са най-важните от падането на Берлинската стена. Новата "стара" Европа пренарежда пластовете и България трябва да реагира. Но не с бабаитлък, а с мисъл.