Преди време ръководителка на звено в Министерския съвет описа проблемите с държавната администрация така: "Съвестните обикновено са плахи, а инициативните няма как да не правят грешки. Така че тези два типа трудно се задържат в администрацията." Мързеливите обаче се задържат по-дълго, защото са инертни и консервативни - промените ги плашат, харесва им статуквото. Те си стоят здраво в администрацията и с годините усвояват всички тайни на приспособяването. Лоялността към обществото и държавата превръщат в сервилност към началника, а новаторството наричат "саботаж". Такива хора по принцип оцеляват и така поддържат установената организационна култура в администрацията. Тя се гради на два постулата: "Началникът да каже какво иска, ние ще кажем защо не може да стане" и "Всяка инициатива се наказва".

За да се разбие този модел, не е достатъчно в държавната администрация да има просто "оптимизиране". Трябва да има



целенасочена стратегия за подготовка на лидери,



участващи във вземането на важни решения.

В България в момента уж тече мащабна административна реформа, резултатите от която ще въздействат върху всички ни много по-дълго и по-дълбоко от всички шумни акции днес. Но някак си обществото не знае за тази реформа. В началото на годината специалният съвет по административната реформа, състоящ се от заместник министър-председател, заместник-министри и главни секретари, обяви, че прави поголовен стратегически преглед на документи и структури - всички министерства, самия Министерския съвет и второстепенните разпоредители с бюджета. Обявената цел е "модерна държавна администрация" чрез "осъвременяване на нейната организация, високо качество на услугите, отговорност за всеки похарчен лев, резултатност на водените политики".

Но документите, които придружават инициативата, създават усещането, че става дума за оптимизация, разбирана като съкращаване на броя на служителите. Оптимизацията обаче не е панацея, ако обхваща отделните функции и численост, но не и държавните разходи като цяло. Не е ясно дали изобщо някой пише стратегия за тази оптимизация, а поне теоретично без такава стратегия не може да се проведе дълбока административна реформа. Затова съм твърдо убеден, че



оптимизацията ще мине през голям брой проби и грешки



Пробно през първата половина на 2010 г. 10-членни комисии прегледаха щатните структури на министерствата на труда, образованието, здравеопазването и културата. И стигнаха до общоизвестните факти - има много дублирания на структури, излишни щатове, неясни пълномощия, източване на средства и т.н. На последвалото заседание от 15 юни съветът за административна реформа установи ползата от извършения преглед и даде ход за тотално осъществяване на инициативата в останалите държавни структури, която ще приключи през декември. Но не е ясно какво ще настъпи. И не е ясно дали онези, които провеждат реформата, разбират за какво става въпрос.

По принцип всяко ново правителство у нас разчиства администрацията, като поставя на по-висшите длъжности свои хора. Но членството ни в ЕС поставя нещата на съвсем друга плоскост. В България цари наследеният модел на линейно управление, удобен за политиците, който третира администрацията единствено като бюрокрация, изпълняваща предварително взетите от партиите стратегически решения. Европа обаче е пространство на общи политики в отделните ресори. Това предполага коренна промяна в отношението към администрацията навсякъде. Със старото отношение общи политики не могат да се правят.

А да стане администрацията отговорна, означава да взема стратегически, а не само оперативни решения. Политиките се формират от многолики мрежи, съставени от всички, които са заинтересовани от решаването на даден социален проблем, далеч не само централната власт, както е у нас. В ЕС правителствата са само част от решаващите. Друга част са администрациите, трета - частните и гражданските организации по линия на публично-частните партньорства, непознати преди.



Целта не е администрацията да ходи на вечни "тренинги",



а да участва в политическото управление. Но у нас ръководителите в администрацията не се обучават на стратегически умения. Такава е заварената организационна култура, която стратегията на реформата не атакува. Затова в сегашната администрация е като в армията - за чиновника няма нищо по-страшно от това да мисли.

Съкращаването на администрацията винаги работи като мярка, но проблемът е, че след всяко съкращаване следва назначаване и това са процеси, които се повтарят всеки мандат. Работещи са само онези промени, които са осъзнати като смислени и са възприети от самите ръководители на съответните структури.

Тук се сблъскваме с два незаобиколими въпроса. Първият е кой определя какви са конкретните резултати за конкретния служител в работата на неговото звено в администрацията. Вторият е кой оценява постигнатото. Във всички страни имат проблеми с въпросния подход на "оценка на изпълнението, обвързана с резултатите", а ако добавим и размера на възнаграждението, нещата стават още по-сложни.

В този смисъл предложеният от министър Симеон Дянков нов метод за определяне на заплатите на служителите в държавната администрация - 75% постоянно възнаграждение, 25% бонуси - съдържа рационални моменти. Той установява граници между основното възнаграждение и възможните добавки за постигнат резултат, осигурява легитимност и прозрачност на съотношението заплата - добавки.

Но такава система не е универсална. Тя може да работи при някои администрации - например при онези, които събират данъци и такси. При други обаче непременно ще се формализира и ще създаде конфликти. Промяната в оценяването следва да премине през създаването на нов, адекватен класификатор на длъжностите в администрацията, нова наредба за прилагането му, промяна на типовете компетентности в системата за атестиране и още редица детайли от системата за длъжностите, атестирането и заплащането в администрацията.

Администрацията е продукт на обществото. Ако обществото е нездраво, няма как да бъде здрава администрацията. Изцелението обаче тръгва от нея, защото даже да имаме всичките пари на света, без добра администрация нищо няма да постигнем.



* Авторът е един от създателите и дългогодишен ръководител на катедра "Политология" на Софийския университет. Специализирал и преподавал в САЩ и Холандия. Автор е на книгите "Политическата култура" и "Политическите стратегии".