Не очаквах, че скромният МВР шансон на Веско Маринов ще отеква така гръмко и продължително из блогове, студиа и издания. Самият шансон - посредствен и натеглив, както подобава на ведомствена инициатива, едва ли заслужава друго освен гримаса на отегчение. Откъде се взе тогава този саркастичен водопад, този несекващ хъс за иронии, тоя нов вулкан от вицове* и насмешки по повод патетичната песньовка?

Признавам, че съм зачуден.

Химни или "химнове", както се изрази самият певец, по света има много. Национални, ведомствени, виртуозни, халтураджийски; всякакви. Обикновено писаните по поръчка на ведомство или институция отприщват нагона за хонорар и, така да се каже, административно фиксирана слава - нагон разбираем, макар хлъзлив от гледна точка на резултата. Така се произвеждат на бял свят зализани и напарфюмирани като текст, музика и изпълнение нещица. Като упоменах парфюм, се сетих за стихове, които "парфюмен аромат не дишат" - както е в христоматийното "История" на Вапцаров, а са "навъсени и къси". На такива човек по-вярва. Може би не всички знаят, че самият Вапцаров също се е пробвал в химнописанието. Опитът не е особено успешен - и като спечелване на проект, и като естетически резултат. Да си представим за миг, че Вапцаров беше съчинил само тези или подобни на тези строфи:



ХИМН



Неспирно напирай, разраствай,

издигай бетонни стени!

На робството черната напаст

потъва в далечни мъгли.



Издигай в небето антени,

с сирени покоя разбий!

И в утрото нека засмени

прогреса посрещнеме ний!

1937 г.



Или:



ХИМН



Огромен град със звезден покрив

и електрически слънца,

открил вратите си широко

за хилядите си деца.

....

Огромен град, бетонен град,

с едно бетонено сърце!

Като живота - вечно млад,

с протегнати напред ръце.

1937



С тези два текста поетът се включил в конкурс за химн на София. Не бил оценен високо, нямал и достатъчно връзки. Както се вижда, и добрите могат да напишат нещо плосковато, когато мотивът им е главно наградата. И когато самият жанр е такъв, че юздите му допускат само патос. Пък на дъното на успеха се мержелее другарство, близост от типа: "феодал - арт усладител". Добър резултат обикновено има, когато авторът не е мотивиран чак толкоз от предстоящата среща с напоителен хонорар, а от по-дълбоки и безкористни страсти. Като например тези на 22-годишния младеж Цецо Радославов, зарязал студентството в Лайпциг, за да се присъедини към опърпаната ни, но яростна рат по време на Сръбско-българската война през 1885 г. Човекът и не помислял за бъдещи читанки, вечерни проверки и стадиони, искал само по-бърже да дотрака бавният му трен до родината, оказала се в беда. И от немайкъде, от нетърпение и неудържим напор на емоцията заджаркал с перото още във влака:

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей.

Слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней...

Цветан Радославов Хаджи-Денков (1863-1931) инак е добър български психолог, предложили му преподавателска кариера във Виена, Лайпциг, Прага. Той обаче желаел да цивилизова и ограмотява не особено образованото отечество, отхвърлил престижните покани. Върнал се в България и станал учител в III мъжка гимназия в София. Дали е сбъркал или не, според преценката и ценностната система, всеки може сам да си пресметне. Песничката му обаче остана, хем, както знаем, се оказа на важно за нас място, макар доста по-късно. Вярно, че добрият ни иначе поет Георги Джагаров, който за негова радост (или по-скоро проклятие) беше прекалено високопоставен по тоталитарно време, по едно време притури трети куплет към химна на Радославов, който куплет стоя няколко десетилетия, преди да го отмахнат демократичните времена:

Дружно, братя българи!

С нас Москва е в мир и в бой!

Партия велика води

нашият победен строй!

Има текстове, подходящи за химн, които не са станали такива - като например т. нар. "Химн на белия човек" - The white Man's burden**, на Ръдиард Киплинг. И химни на академии, страни и ведомства, които са станали такива, а са плоски и сладникави като биография на диктатор, докато е на власт.

Според мен "интифадата" срещу смешната песничка за МВР, макар да е "непропорционална" като реакция спрямо дразнителя, говори за едно. Обществото ни е вече болезнено чувствително към непрофесионализма, особено когато му се навре в очите с апломб. Ако си полицай, лови бандитите - то ти е работата, по това ще те оценяваме. Не ни занимавай с речи, ведомствени празници и нескопосни песнички - имаме лоши спомени. А и рискуваш да навлезеш в сфери на некомпетентност, да те упрекнем в опити за формиране или съответствие на вкусове, които миришат на балалайчене и алени маци. (Можеш да го оспориш, но така е винаги когато се правят ведомствени арт-поръчки с обществена пара). И рискуваш да заприличваш на боксьора Мохамед Али, който беше доста уважаван, макар да твърдеше нескромно, че е най-великият боксьор на планетата за всички времена. Когато обаче написа книга и каза, че е и най-великият писател на планетата, му се присмяха.

Присмехът е защита на добрия вкус, нищо повече.

-----

*Гроздове от вицове за новия Весков "МВР-химн" висят по лозниците на сайтове, телевизионни предавания и вестници. Ето примерно нещо на Искра Ангелова от "Нощни птици": "Музиката на Веселин Маринов действа чудотворно. На негов концерт инвалид станал и си тръгнал." Или: "Има вече нова олимпийска дисциплина: хвърляне на диск с Веселин Маринов".

** Бремето на белия човек.