Покрай всяка Коледа и Нова година има деца, които биват показвани по телевизията, защото са се отдали на неразумни експерименти с пиратки. И те, с превързани глави и крайници, мънкат тъжно пред обектива как станало... Всеки юли и август пък се попълва печалната статистика на удавени из неохранявани водоеми хлапаци. Предупрежденията изглежда само правят тръпката от нарушението по-възбуждаща.

Самоделни бомби уйдурдисвахме и се давехме из гьолове и азмаци - уви - и по време на моята младост. Вероятно ще го правят и в бъдеще; в самия замисъл на живота тук изглежда неизменно ще присъстват и жертвата, и нещастието... Речта ми е обаче не е за приликите между нас и днешните юноши, а за отликите.

Не знам дали си спомняте някои от хубавите български детски филми от близкото минало. Говоря за Валери Петров, за Братя Мормареви... Сюжетът обикновено се въртеше около тайфа момчурляци, заети с детски страсти и въжделения - я спасяват куче или коте, я се борят за друга благородна кауза. Куче, нарочено за бесене или друго издевателство от тайфа млади непрокопсаници, съм спасявал и аз, в рамките на друга тайфа, пълна с плам за героични постъпки. Това преди доста десетилетия, но го помня - тези фабули бяха реалистични. Такава картина днес - как група десетинагодишни хлапетии обикаля вдъхновено целия град, изглежда невъзможна. Градът не е същият. Само по загинали на пътя деца България оглавява статистиката в целия ЕС, поне така твърди столичният КАТ.

Та кой би си пуснал хлапето? (Впрочем и това се случва, за него - по-долу.) Родителският контрол не бе кой знае колко силен и по наше време, но ние бяхме списъчен състав на колектива, редници на организацията, питомци на лагера, бригадата, звеното, отряда, двора, махалата... Нашите приключения бяха заедно, за добро или лошо. В това имаше



стадна глупост, но и стадна сигурност.



Мислехме себе си като част от цяло, дори когато се бунтувахме срещу цялото. Днешните деца са по-други. Оставени без контрол, също обикалят - само че по-различни пространства. Да се заврат в изоставен строеж? В изгорял склад на фабрика? Може, но децата от малцинствата, не и тези с езиците и електронните игри. Не им е интересно. Днешните деца пътешестват главно из киберпространства и молове. Какво правят там ли? Ами същото - търсят приключения. И в мола, и в Мрежата търсят все същото - удоволствие, комфорт. Гледат кино, зяпат витрини, висят из залите с игри. Ако имат пари, ги харчат. Ако не, предпочитат компютъра. Но молът е могъщ магнит.

Понеже той е животно лакомо, то тийнейджърите трябва да си плащат пребиваването. Някъде откриват странни начини за това. В Полша например, както съобщиха преди ден местни служби, има развита цяла порода т. нар. галеристки. Ученички, които проституират в тоалетните и паркингите на огромните търговски комплекси. Те предлагат услугите си в замяна на подарък - парфюм, дрешка, MP3, едно хубаво черпене... Шетането из Мрежата също крие подобни дестинации.

Дано не излезе, че противопоставям пионерчетата и комсомолчетата на днешните тийнейджъри. И че изкарвам нашите приключения истински и вълнуващи, а техните - ерзац и порок. Лесно е да се плъзнем по този път. Не е вярно. Този път свършва с пенсионерска дидактика, която предпочитам да си (ви) спестя.

Но ми е мъчно за част от днешните деца. Голяма част от тях са рожби на стреса, робинзоновци на виртуални островчета, самотни удавници в океана на социалното (и сексуално) хищничество. Рехавостта на връзките между тези деца и връстниците им или между тях и родителите им често е такава, че през нея прозира не точно материална нищета, а нещо по-друго,



пустош някаква емоционална и родова.



Моя колежка ми разказа следната случка, станала с нея наскоро. Тя и нейна приятелка вървели към метрото на краен софийски квартал. Приятелката й обърнала внимание на дете, подгонено от улични кучета. Първо мислела, че става дума за игра, но когато приближила, видяла, че детето, десетинагодишно момче, е силно уплашено, а кучетата - агресивни. С помощта на случайни минувачи отпъдила псетата, и забелязала, че заекващото от ужас дете куца. Оказало се ухапано. Колежката завела детето в поликлиника, там му били инжекция срещу бяс. По мобилния телефон се обадила на майка му, на баща му.

Сега внимание! И двамата - нормални млади хора, категорично отказали да дойдат и да се заемат с пострадалия си син. Позовали се, всеки поотделно, на спешни служебни задължения, на неотложни бизнес ангажименти. Не пропуснали да благодарят по телефона за грижата. Изтъкнали, че това, което тя прави за детето, "е мило". Помолили я (по телефона) да отведе детето вкъщи. Така свършило общуването й с тези напълно непознати майка и татко. Тя отвела детето.

Първи вариант - то пак ще излезе, ако е от смелия тип. И бързо ще стане жертва или хищник в големия мол на утрето. Втори вариант - ще се заключи и ще си седи самичко пред компютъра - той поне не хапе в прекия смисъл на думата.

И в двата случая трябва да го познаваме, то е нашето бъдеще.