Мисля си на рождения ден на писателя Дончо Цончев, който той не дочака само за пет дни, че писателите ни не са за окайване, щом още могат да ни кажат нещо, поне със смъртта си. Писателят е едни гърди напред в кризата на всичко онова, което наричаме хуманитарно. Той не мобилизира близки и журналисти, защото му закриват балета или операта, не дава интервюта по медиите колко е изумен, че държавата не ще вече да издържа филхармонията, където е на заплата; не твърди, че народът е опростачен от мрачен сговор между наши и външни зли сили с една-едничка цел - да не чете на писателя книгите.

Писателят ни също



не може да се издържа от труда си



Както актьора, музиканта, режисьора, оперния певец, балетиста... Като казвам да се издържа от труда си, имам предвид от продажби на произведеното. Не от държавни поръчки, фондове и спонсори. И да е имал такива илюзии, ги загуби още в началото на прехода.

И се хвана с работа, която може да върши (Дончо дори депутатства, някои станаха нощни пазачи, други - преподаватели, други търговци...) Или пък не успя да се хване -

поради болест, старост или липса на късмет и пригодност.

Писателят, като всеки уязвим човек, няма какво да ни каже с живота си - живот като живот, често изтъкан от депресии и компромиси. Оказа се, че и с творчество нищо особено не може да ни каже - поне в масов план. Една елементарна, но вносна 3D-киноприказка е в състояние да привлече внимание, хилядократно по-голямо и от най-разкошния му роман...

Е, като не може да ни каже нещо ни с живот, ни с творчество, писателят ни заговори със смъртта си. Прави го така - като умре, предизвиква сепване, тръгват спомени, издания, възпоминателни вечери, дори награди. Не търсете ирония и сарказъм в тия думи - наистина мисля, че не е само медийна инерция това, което кара агенциите да вадят биографии, а близки и далечни колеги





да пишат спомени за Ъпдайк, Бродски, Радичков - или Дончо Цончев...





Той можеше да умери заек, препуснал на зиг-заг, а когато жълтото на ракията се прелееше в жълтото на очите му, да пусне сълза за краткия заешки живот, защото знаеше тайната, че всички тук сме едно - написа писателят Деян Енев за своя по-възрастен приятел Дончо Цончев... ("Заеко, бягай" май се казваше онова прочутото на Ъпдайк).

Когато си отиде стойностен писател, част от хората около него, от медиите и институциите се сепват: изчезва още един възможен ключ за дешифриране на личния абсурд на всеки от нас, както е оплетен в обществени и биологични детерминации.

В градината си, в самия й край Дончо Цончев си беше сковал проста маса и пейка. Тук седя сам, каза ми веднъж, като му бях на гости. Под една керемида до масата криеше и малко шише ракия, но не заради него седеше там сам, сигурен съм.

Друг един писател, който си отиде преди пет месеца на рождения си ден (впрочем хората често си отиват около рождения си ден) - Атанас Липчев, преди два дни беше почетен с открито четене на колеги в град Бяла (Липчев е от Варна).

Приживе този сериозен писател не бе ни шумен, ни популярен. Когато почина, се оказа, че уважението към него расте пропорционално на патината по спомена...

Моят спомен - миналата година, в началото на октомври, с лодката на Липчев сме излезли във Варненския залив. Хвърляме въдици за паламуд и сафрид, за кефал, дори за попчета. Няма нищо. Нищо. Може би затова Липчев, иначе скъпчия на избъбрени думи, се отпуска и казва това-онова.

- Някой път - казва, излизам с лодката сам. Видя, че няма риба, закотвя лодката в средата на залива,



и лягам на дъното



- И какво? - любопитствам аз, докато Атанас прави скици на единачеството си.

- И какво? И нищо. Лежа на дъното, гледам небето, с часове. А лодката ме люлее... И знаеш ли какво става? Другите рибари, нали сме завистливо племе, като ми видят лодката в залива на едно място, си казват: Старата лисица Липчев лови нещо там, няма начин да не лови... Палят моторите и идват около мене.

- И после какво? - чопля аз тази започнала като майтап история.

- Какво - нищо. Поизпсуват и се върнат. А някои останат. Почнат да хвърлят и, току-виж, взело, че тръгнало...

Понеже не метафорите повишават познанието ни за живота и смъртта, а самите живот и смърт са метафорични, си мисля, че днес и писателят е като самотния Липчев, легнал в лодката си. Той лежи в средата на морето, в центъра на абсурда, гледа небето. Повечето от тези, които дойдат при него, ще изпсуват и ще се почувстват измамени. Но аз дойдох, прочетох "Фустанела", имаше защо. На мен ми е добре, за флотилията не отговарям.

- И какво, и какво? - ще попита все някой. За да му кажа нищо повече от Липчев.

- Лежа, люлее ме, гледам нагоре. Току-виж, тръгнало.