(Продължение от миналата сряда)



Варна трябва да е била доста заета по нашите земи. (Варна е едно от 12-те имена на митичното същество Гилу, което причинява злини на хората, бел. р.) При приблизително 10% от откритите досега при археологически разкопки средновековни гробове по българските земи се срещат приложени някои от тежките обреди срещу овампиряване на мъртвеца, което едва ли е пренебрежимо. Ако относителният дял на такива гробове се запази и в бъдеще, ще трябва все по-категорично да твърдим, че поне 1/10 от средновековното население на България е много сериозно подозирано във вампиризъм от съвременниците си.

Несъмнен рекорд поставя населението на неголямото средновековно село в местността Тепетарла до днешното с. Ковачево, Пазарджишко. При археологическото проучване на некропола до селото (разкопки на П. Гатев) в повече от 1/3 от гробовете е приложен някакъв обряд, често и по няколко наведнъж, срещу овампиряване на мъртвеца и това несъмнено е рекорд вероятно не само за средновековна България. Прилаганият обряд очевидно е в зависимост от степента на вероятност за овампиряване. На двама от погребаните е била отрязана посмъртно съответно китката на лявата ръка и дясната ръка до лакътя. Четири от гробовете са разкопавани допълнително, за да бъдат разбъркани костите на скелета за обезвреждане на вече появил се вампир. Всички те са на мъже, а един е на юноша. По-слаби мерки са прилагани в останалите случаи - разхвърляне, но само отляво или само отдясно на скелета, на до 60 кремъка или на въглени за пречистване, а също и чрез затискане на краката на мъртвеца с камък.

Част от описаните етнографски обреди, при това най-често използваните, не могат да бъдат установени археологически - забождане на глогов трън в петите на мъртвеца, прерязване на сухожилията на крака, запалване на огън върху гроба (в някои случаи е възможно да се долови археологически) или прекадяването му, пробождане на тялото с кол от глог и последващо изгаряне на кола. Ако вземем предвид и тях, то делът на средновековните българи, спрямо които е прилаган някакъв обряд срещу овампиряване, може да нарасне значително, може би дори до половината от всички погребения. Поне за некропола на средновековното село до Ковачево, Пазарджишко, този дял със сигурност е висок.

Обредите срещу овампиряване се срещат както в езически - славянски, прабългарски и двуобредни, така и в християнски некрополи през цялото българско Средновековие. Обредно отрязване на стъпалата на краката е документирано например както в прабългарските некрополи при Девня, Варненско, така и в по-късния некропол (ХI-ХIV в.) над развалините на тракийския град Севтополис. Завързване на краката и пробождане с (нагорещен) четириръб гвоздей (ХI в.) бе отбелязано на о. Свети Иван, а затискане на гръдния кош с тежък камък (ХV-ХVI в.) - в некропола на средновековната Якоруда. Тъй като се смята, че е много важно да не се оставя възможност вампирът да напусне гроба, се прилага не само струпване на камъни, което археологически не винаги е сигурно, но се изгражда и цял саркофаг (Струмица, ХIХ в.), за да не остане никаква пролука за измъкването на вредителя. Огромната част, ако не и всички, от тежките мерки срещу овампиряване са прилагани към мъже, младежи или юноши.

По-леките обреди - разпиляването на въглени и кремъци, пробождане с игли или глогови тръни, запалване на огън върху гроба, се прилагат наистина повсеместно както в мъжки, така и в женски и детски гробове.

Разбира се, християнската църква е категорично срещу прилагането на подобни мерки, както и светските власти. Въпреки официалните забрани, например в Законника на Стефан Душан (параграф 25), на една жена, погребана през ХIV в. в дворцовата църква в Липовци (Република Сръбска, Босна и Херцеговина) е приложен обряд за вторично обезвреждане срещу овампиряване чрез отрязване на лявото й стъпало.

Изглежда, че тежестта на прилаганите обреди срещу овампиряване намалява с времето - най-стари са точно най-тежките обреди. У кашубите, днешните преки наследници на ранносредновековното славянско племе поморяни (Североизточна Полша), до късно е запазен обрядът по отрязване на главата на мъртвеца, за когото има силни съмнения, че може да се превърне във вампир. В гроба отрязаната глава се поставя между бедрата, между колената или между стъпалата, "за да не може да си я намери".

* * *

Няма никакво съмнение, че произходът на идеята за вампира и за кръвопиещия демон е северен и Сибиро-Алтайски (К. Гинзбург, 1991). При своето разселване славяните стават основен преносител на този мит както на запад, така и на юг. Руското "упир" (като лично име, "Книга на пророците", 1047 г.) е най-ранното отразяване на славянския мит и на понятието за вампир в писмен извор. В немския език "вампир" навлиза от полабски и старополски (А.И. Соболевский, 1910). Средно- и новогръцките "вампир" и "върколак" са заемки от старобългарския език (въпреки Г. Бабиньотис, 1998). Така не остава място за чудене, защо едно от имената на византийския демон Гило има очевидно славянски произход. По всичко личи, че това е пряка заемка от мит за кръвопиещия демон Варна у славянските племена от българската група, заселващи се на Балканския полуостров от втората половина на V в.

Сибиро-Алтайският произход на митовете за вампири също се смята за доказан. От една страна, обредите срещу овампиряване и в прабългарските некрополи в Добруджа са донесени от прабългарската прародина, но в същото време някои елементи са заимствани от славянската представа за вампирите. Макар и непряка, това е още една предпоставка за продължаване на търсенето на прабългарската прародина в Сибиро-Алтайска посока и защото превзетите търсения в днешен Иран, Туркменистан и Афганистан засега доказаха само способността на съвсем странични за историята и археологията люде да си организират екзотични екскурзии, без значение колко пъти ще ни повторят, че там имали тамбури и шарени черги, а хората били досущ като нас - с носове, усти, уши, съвсем същите, само с малко по-тъмна кожа.

Във Византия славянската представата за вампирите се съчетава с представите за демоните, които населяват отвъдното. От една страна, "силата" Гило получава славянски характеристики, а от друга - един вид демони - демоните-телолюбци, получават сякаш характеристики, които ги приближават силно до класическия славянски вампир. Тези демони са привлечени от украсите по тялото на жените и мъжете, от подредените им коси и бради.

Българите, както и ромеите, носят бради и мустаци. Косите са дълги и падат свободно, понеже се възприемат за белег на свободния човек. На Балканите недоумяват, а и се присмиват на западноевропейците заради женския силует на дрехите им и предпочитанието им да навиват косата си на къдрици около челото. Не без основание тази мода прави мъжете там да изглеждат "лишени от мъжественост" в очите на средновековния балканец, особено понеже на запад бръснели гладко лицата си. Според Никита Хониат "бузите им (на западноевропейците) били съвсем лишени от мъх, досущ като опустошена и безплодна земя".

Именно балканската мода на дълги, но добре подредени коси и бради привлича силно демоните-телолюбци. Тъй като нападнатите от такива демони силно отпадат, губят дъх и показват признаци на обезводняване, то изглежда ще трябва да предположим, въпреки отсъствието на преки указания, че тези демони изпиват телесните течности на жертвите си. Освен това неотменна част от погребалните обреди на Балканите е скубането на косите и брадите на опечалените до кръв, раздирането на лицето и шията с нокти. Обредното наподобяване у участниците в погребалното шествие на обладани от демони-телолюбци е ясно указание и за качествата, притежавани от същите тези демони, макар тази хипотеза да се нуждае от още доказателствен материал.

Михаил Псел ни е оставил едно прелюбопитно описание на обладана от такъв демон-телолюбец цариградска красавица. Тези демони непрекъснато се стремят към земята и към земното. Именно един такъв демон обладал въпросната цариградска красавица през V в., привлечен от добре подредените й коси и ярка красота. Най-често й се явявал като змия, която се увивала около тялото на девойката. Жертвата на злия дух, с помътен от ставащото разсъдък, изпадала в налудно състояние и губела способността си да говори. От устата й вместо думи излизал само хриптящ кучешки лай. След това девойката се свличала бездиханна.

В момент на "просветление" нашата цариградска красавица отишла при св. Авксентий (V в.), който преценил, че причина за състоянието й е човекомразието на демона-телолюбец, а не греховете на девойката. Молитвите на светеца поразили демона като мълния, като стрела и той започнал да съска като змия, да хули светеца и майка му. Не след дълго молитвите и сълзите на св. Авксентий прогонили злият демон-телолюбец от девойката, а тя дошла в съзнание пред насъбралата се тълпа.