Тежки прогнози увиснаха над Централна Европа преди 6-7 години, когато популизмът бе обявен за негова неизбежна историческа съдба. Диагнозите за неговата необратимост накараха либералните среди да предрекат крах на мечтите за европейска нормалност, а демократичните постижения заприличаха на глинени играчки от раннореформаторския наивитет след 1989-а. Днес, от дистанцията на времето, можем да кажем, че към тогавашната популистка вълна имаше свръхреакция, защото тя правеше непредвидими първите години на членство в ЕС, сложи точка на равномерното развитие на "отличниците" и засегна неговия "мотор" - Полша.



Властта обаче излекува най-тежките пристъпи



на реторически популизъм или просто мобилизира неговите противници. Първото се случи в Словакия с нейния Робърт Фицо, който махна таксите за посещение при лекар, но почти не промени плоския данък, вкара страната си в еврозоната и я направи едно от най-предпочитаните места за инвестиции. Второто - политическа мобилизация срещу популизма, се случи в Полша. Там заплахата от изолация амбицира по-светските и либерални кръгове, които поведоха културна контрареволюция срещу тогавашната двойка Качински и успяха да ги изместят. Популистката заплаха в средна Европа се оказа пресилена, а накрая свърши и полезната работа на самата система, срещу която въстана: рестартира я, като я направи по-работеща.

Това се потвърждава и от състоялите се през последните няколко месеца три парламентарни (Чехия, Словакия и Унгария) и един президентски (Полша) вот. След тях централноевропейският популизъм твърдо изглежда в ремисия. В Полша бе повторен вотът за либерално-светската посока, макар разликата между Бронислав Коморовски и Ярослав Качински да е по-малка от очакваното. Словакия даде най-много гласове на бившата популистка заплаха Р. Фицо, а големите губещи на парламентарните избори са именно партии с утвърдена популистка и националистическа история и уклон. Старите популисти на Владимир Мечиар за първи път от създаването си през 1991 г. не са в парламента, както и амбициозната националистическа "Наша Словакия". Извън парламента остана етнически базираната партия на унгарското малцинство за сметка на друга, носеща името "Мост" и обявяваща се за по-близки отношения между словаци и унгарци. Чехия пък продължава да остава почти имунизирана срещу популистки изкушения. Единственият представител в близки окраски е партията "Публични дела", която прегърна като свои каузи антикорупционната реторика и директната демокрация. На изборите през май тя получи 11% и участва в новия кабинет. С повече въпросителни е вотът в Унгария. "Фидес" засили популистките си позиции през изминалите години, но има управленски опит и помни малката полза на тази реторика по време на власт. По-реалната сила там е "Йобик", която не спира да набира привърженици и отслабената социалистическа партия може допълнително да укрепи. Междувременно популистите на Ищван Чурка пък окончателно изчезнаха от политическата карта.

От тези резултати е видимо, че центърът на Европа се успокоява и основната причина се крие в това, че държавите там вече намират мястото си в постпреходния глобален свят. Членството в ЕС се използва по предназначение, а Полша стана нещо като говорител на региона. Чехия и Унгария не се притесняват да кажат "не", когато видят необходимост. Новото словашко правителство пък се опъна за своята вноска в спасителния план за Гърция.



На членството в еврозоната се гледа разумно и с аргументи,



а не като на задължителен политически императив. Първоначалното недоволство от западната корпоративна инвазия вече заглъхна и централноевропейците разбраха, че много повече си заслужава да се научиш да я използваш, отколкото просто да се бунтуваш срещу нея. Вместо единствено да оплакват хубавия соц, те успяха да създадат нова, подобрена и несоциалистическа индустриална база и вече имат добра експортна структура, която дава перспектива и устойчивост за цели десетилетия. Почти половината от чуждите инвестиции в района са насочени именно към производствени мощности. Острите малцинствени спречквания между Унгария и Словакия не изчезват, но и не влияят върху цялостния облик на региона. Партийните системи се променят плавно, а избирателите се чувстват достатъчно спокойни и не помитат постоянно управленията.

Независимо от това и през идните години популисткото изкушение няма съвсем да изчезне. Исторически популистките вълни идват, когато има големи размествания в икономиките и обществата, например при индустриализацията. В момента много важна причина за тях остава несигурността и отпадането на много хора от прехода към информационно общество, в което ръчният труд не гарантира перспектива и просперитет. Към това разместване се добавя и засилващият се износ на производства, който допълнително утежнява ситуацията и вече засяга дори страните от Централна Европа. Кризата пък оставя много от европейските държави в дълбоки дългове, които вещаят години на рестрикции.



Трайно основание за популистки импулси



идва от все по-голямата невъзможност националните правителства да взимат свободно решения, без да се съобразяват с останалите играчи (ЕС, финансови пазари, рейтингови агенции, различни по-неформални режими на регулации и други). По този начин дистанцията между граждани и елити се увеличава, сега към конспирацията на местен терен се добавя и международната. Хората продължават да изискват от своите политици, а на тях им е все по-трудно да вземат самостоятелно решения.

По тези причини силните популистки гласове в централна Европа ще останат. Вълната "Качински" отмина, но е устойчива, както се видя на президентския вот. Робърт Фицо бе изолиран политически, но остава електоралният победител на изборите от юни. "Фидес" е силно изкушена да управлява популистки, но има достатъчно политически опит, за да знае, че това е в крайна сметка безперспективно. Тя по-скоро ще внимава да прави достатъчно жестове, за да ограничи растежа на националпопулистите от "Йобик". Популизмът остава постоянна заплаха, която обаче не трябва да бъде нито подценявана, нито надценявана. Но тя не определя и изчерпва политическия климат в тази част на континента, а по-скоро маскира другата голяма история. Историята на група държави, които успяха да преплуват сравнително успешно трудностите на прехода към пазар, но вече и този към глобализация. Именно в това се корени тяхната по-висока устойчивост към вечното изкушение на популисткото късогледство.