19 октомври 2009 г. Претъпкана зала в Нюйоркския университет. Обявената лекция е "Какво е живо и какво не е в социалната демокрация днес", а лекторът е проф. Тони Джуд - един от най-големите съвременни историци и анализатори, преподавател в същия университет, директор на института "Ремарк", член на Американската академия на изкуствата и науките и член-кореспондент на Британската академия. От 2008 г. е напълно парализиран, неспособен да се движи, неспособен дори да диша без апарат. Решението да изнесе публична лекция е рисковано не само заради физическите трудности, а и заради риска да събуди съжаление, да бъде преценяван по занижените стандарти на "паралитиците с въздушни помпички".

Ала след началните думи, в които обяснява своето състояние (амиотропна латерална склероза, настъпила рязко година преди това), след като публиката свиква с особения ритъм на дишането му, проф. Джуд заговаря наистина. И въпросите, които задава, звучат толкова смислено и логично, толкова са фундаментални за съвременното устройство на обществото и толкова рядко задавани, че всички забравят особените условия, при които е излязъл на сцената. Защото проф. Джуд анализира - и намира за погрешни - тъкмо онези механизми на съвременното обществено устройство, които от Маргарет Тачър насам сме свикнали да мислим за безалтернативни. Малцина са хората, които смеят публично да се усъмнят в икономическата ефективност като единствена цел и в неограничения пазарен капитализъм като метод; малцина - особено в Америка, но и тук, в България - смеят да се обявят против свиването на държавния сектор и приватизацията на всяка цена; да оспорят икономическата им целесъобразност, да говорят за разрушителния им ефект върху тъканта на обществото, чието възстановяване би струвало твърде скъпо. Малцина са тези, които могат ерудирано, логично и с бляскаво красноречие да настояват, че въпросите на справедливостта и морала не могат да бъдат изключени от обществения дебат без катастрофални последици не само за слабите слоеве на обществото, но и за всички останали.

Тези теми принадлежат сякаш към друга епоха. Мнозина се боят, че



ще изглеждат наивни, ако ги повдигнат



Ала трудно можем да обвиним в наивност автора на една от най-подробните и задълбочени истории на Европа от 1945 г. - "След войната" (излязла тази година и у нас). Впечатляваща като обхват, убедителна като анализ, книгата търси вътрешната логика на събитията от двете страни на Желязната завеса, без да се изкушава от евтини обобщения. Струва ми се, че източноевропейският читател достатъчно дълго се е сблъсквал както с опростенчески версии на световната история (с "добри" и "лоши" от един или друг вид), така и с объркването, което настъпва след рухването на тези исторически теории и заместването им с насипни факти.

Другата причина тази книга да е особено важна у нас е вниманието, което отделя на Източна Европа; описвана не само еднакво подробно, но и еднакво "отвътре" - не като чужда среда със стъписващи външни прояви, а като система, чиято логика авторът разбира, макар и да не оправдава.

Този поглед "отвътре" има своето биографично обяснение. Роден в Лондон, по майчина линия Тони Джуд произхожда от семейство на руски емигранти, а баща му - белгиец - от род на литовски равини. В лондонския им дом



се срещат различни култури и идеологии



"[Думите] се търкулваха от кухненската маса върху пода, на който седях: дядо, чичовци и различни бежанци се заливаха с водопади от твърдения и въпроси на руски, полски, идиш, френски и онова, което минаваше за английски. Из кухнята ни като отломки се носеха едуардиански словосъчетания от речника на британската социалистическа партия в подкрепа на Каузата. Прекарвах дълги и щастливи часове, слушайки самоуки централноевропейци да спорят до късно през нощта: Marxismus, Zionismus, Socialismus."



Прекарал марксизма като детска болест,



Тони Джуд развива някакъв вид имунитет към него - също както детската шарка ти пречи да се разболееш сериозно като възрастен. И наистина, макар добре да разбира в какво вярва един марксист и защо, той не само вижда ясно пороците на социалистическата система и огромните човешки трагедии, до които е довела, но и анализира безпощадно трайната слепота на западната левица за тях. "След войната" описва подробно и без заобикалки чистките през петдесетте, сталинистките и постсталинистки репресии, събитията в Будапеща и Прага, икономическия крах на системата през осемдесетте.

Но марксизмът не е единственият случай, в който Тони Джуд подлага на безмилостен анализ собствените си увлечения. Макар родителите му да не са религиозни, те го изпращат в еврейско училище и го възпитават в идиш традициите на неговите баби и дядовци - култура, за която запазва сантиментален спомен. През шейсетте прекъсва за година следването си в Кеймбридж и отива да живее в кибуц, ала след Шестдневната война се разочарова от ционизма и по-късно така критикува израелската политика, че си навлича гнева на американската еврейска общност дотам, че тя успява да принуди полския консул да отмени поканата си за публична лекция.

Най-радикални за съвременния читател остават критиките му към идеологията на неограничения пазарен капитализъм - идеология, която след началото на осемдесетте и особено след рухването на социалистическия блок



все по-силно се налага като безалтернативна,



като единствено възможен начин за съществуване на съвременната държава. Макар да говори с интерес за личността на Маргарет Тачър ("Тя смяташе капитализма за нещо сродно на морална добродетел. Тони Блеър просто обичаше да бъде сред богати"), Тони Джуд подлага на съмнение както практическата полза от широкомащабната приватизация на държавната собственост (тъй като държавата успява да продаде само печелившите предприятия, а губещите продава само при такива условия, че в крайна сметка се оказва на загуба), така и техния ефект върху обществото. Той смята, че когато се отказва от управлението на железниците, здравеопазването, дори затворите, държавата обрича на разпад тъкмо нещата, които спояват обществото. В една страна, в която всичко е въпрос на индивидуална печалба (и това се смята за общоприета върховна ценност), се губи грижата за общото благо и способността за колективни действия, без които съжителството става все по-тежко и проблематично. В този смисъл проф. Джуд вижда бъдеще единствено в социалдемократичния модел от шведски тип - и то само ако той бъде преосмислен и предоговорен.

През 2008 г. Тони Джуд е диагностициран с амиотропна латерална склероза. Макар да превръща човека в затворник в собственото му парализирано тяло, тя не причинява болка и оставя непокътнат разсъдъка - "човек е свободен да размишлява на спокойствие и при минимален физически дискомфорт над катастрофалния напредък на собствения си разпад". Въпреки бързо влошаващото се състояние професорът пише много - може би по-ярко отвсякога, - използвайки мъчителната неподвижност на нощта, за да подреди мислите си на въображаеми рафтове по категории - мнемонична техника, която му позволява на сутринта да диктува есетата, които излизаха последователно в авторитетния "Ню Йорк Ревю ъф Букс" и коментираха остро и духовито как се променя начинът, по който използваме езика ("Думи"), разликата между западноевропейските и източноевропейските революции от 60-те ("Революционери"), еврейството и пр. Проф. Джуд продължи да пише до последния момент. Книгата му Ill Fares the Land излезе през 2009 г., а историята на европейската теория Thinking the Twentieth Century бе завършена наскоро. Само няколко седмици преди смъртта си даде специално интервю за българските читатели, което ще бъде публикувано през септември във в. "Култура".

Тони Джуд почина на 6 август малко след като в. "Гардиън" го обяви за "най-живия ум в Ню Йорк".



--------------------------------

*Зорница Христова е литуратурен критик във в. "Култура" и преводач на книгата на Джуд "След войната: История на Европа след 1945 година".