Цар Фердинанд еди-кой си Сакс-Кобург-Гота има в спалнята си в имението "Святи Антон" до Банска Щявница нощно гърне, хитро маскирано като шкафче или табуретка. Гърнето стои до леглото; в него монархът в изгнание извършвал естествените си нужди, а на заранта слугата изнасял, измивал и връщал обратно. Слугата бил дискретен, движел се като сянка, възниквал при нужда, иначе се разтварял във въздуха. Монархът го виждал само когато искал. Слугите били желязно тренирани от поколения служба на пановете. Те и печките палели отвън, откъм коридора, за да не се мотаят из покоите. Оттам ги и чистели. Слугите били словаци. Самият дворец се намира на територията на днешна Словакия. Директорът на музея там днес, Мариан Чик, ни разказва, че хората от околните села помнят изгонения от България цар с добро. Правел им отвреме-навреме хаир. Осигурявал работа в имението за коняри, камериерки, градинари, готвачи, пазачи и т.н. Е, отвреме-навреме и палувал, съобщава ми писателят Антон Хикиш, автор на обемист роман за живота на Фердинанд. Питам в какъв смисъл. "Ами нали е бил бисексуален" - хлопци (момчета) наоколо, това-онова" - отвръща с едва доловима усмивка Хикиш. Хикиш (бивш посланик на Словакия в Канада и бивш председател на словашкия П.Е.Н. - клуб, познава живота на Фердинанд извънредно добре. Книгата му "Да си спомним царя" - (Spomen si na cara) е за Фердинанд. И за един негов служител. Прототип на служителя е съвсем конкретна фигура - чичото на Антон Хикиш. Чичото е бил с Фердинанд и в България. "Всъщност малкоизвестен факт е, че Фердинад, поел да управлява България,



е взел около 40 словашки слуги



със себе си" - разказва Хикиш. И извинително добавя: "Не се е доверявал много на българите, затова..."

Казва го с присъщия на словаците такт, сигурно се бои да не се обидя. Не се обиждам. Не го смятам за кой знае какъв негатив. Но и за позитив, уви, това също не става. Съчувствам и на Фердинанд, и на нас си. Как се управлява народ, на който нямаш доверие? А как такъв народ си докарва власт, която му няма доверие, както и той на нея?

Впрочем, свикнали сме. Тук иде реч за друго. Словаците са доминирани дълги векове от имперски настроени етноси. От тях са видели, разбира се, доста притеснения, но са взели и нещо добро. Доминиращите етноси са били такива, че имали висока култура на труда, респект към реда, някаква специфична средноевропейска методичност, що ли. Гледам селата, където живеят потомците на Фердинандовите слуги, и правя неизгодно за нас сравнение. Нашите села, в които вече не живеят потомците на онези, на които Фердинанд нямал доверие, днес са обезлюдени съсипни. Китните словашки селца са съставени от китни къщички с китни дворчета, в които се виждат често опрятни младежи с маркуч, косачка или велосипед...

Все пак, ако очаквате от мене етновайканици, ще разочаровам. Не ме е грижа защо българските селяни не станаха добри слуги, а защо не станаха добри граждани. Дали за да станеш добър гражданин, е необходимо първо да си бил добър слуга?

Този процес - как пейзанът се превръща в буржоа, из тези места и на запад от тях, е траял векове, десетина. У нас мина почти светкавично - за стотина години. Смятам това за главното историческо събитие в България през новата история - по-значимо от датите, партиите и войните. Щом само усети освобождаващия лъх на индустриализационните възможности, селската младеж се устреми към града и науката със стръвността на хайванче, подушило вода след цял ден оритба под изнурителен пек.

Лишената векове от икономически, културен и аристократичен елит България се състоеше от подобни на младия Захари Стоянов момци. Те вече имаха избор - или да гърбят денонощно на нивата с воловете, ралото и мотиката, или да хванат пътя към книжката и града. Който не познава добре първото, не знае каква революция е второто. В резултат на това нашите градове се напълниха със селяни, склонни към носталгия на по-късни години, но в нашите села не дойде естественият наследник на средновековния копач - фермерът. Дойде колхозникът,



къде с кандърма, къде насила



Неговите деца също бягаха от колхоза по всички възможни начини - колхозът означава малко пари, принуда, мухи, пек и мраз; а не чаршия, кафенета и павирани улици. После последва втори удар, пак къде с кандърма, къде насила. Колхозът (или нашенските му варианти - ТКЗС, АПК и т.н) беше ликвидиран, когато вече беше станал относително работеща и произвеждаща структури. Добра, лоша - но работеща. Този втори крах доуби връзката стопанин-земя. Тя може, разбира се, да се зачене и роди пак, но ще минат години, преди отчуждението да отстъпи. Отчуждението между човека и труда. То е и в града, защото, както вече казахме, той е пълен със селяни, изгубили нещо, без да намерят друго. Те не са били възпитани като добри слуги, но и истинска свобода не са видели.

В това има нещо трагично, но да не прекаляваме с черногледството. Трагизмът е присъща на човешкото битие особеност, ако се върнем към романа на Хикиш. Питам го каква е съдбата на чичо му. Обяснява спокойно, че чичо му един ден се разбунтувал. Служел дълго, а не могъл дори да се ожени. Между Фердинанд и него е имало връзка, нали разбирате? - пита Хикиш. Разбирам, разбирам.

Е, слугата се разбунтувал. А Фердинанд го пратил на фронта. Чичото паднал убит някъде в днешна Босна.