Ще споделя едно свое достъпно и безплатно удоволствие, малко различно от общоприетите - секс, престиж, притежания и т.н. То е да гледам себе си отстрани и да се дивя на откритията си: я, колко овчи възторг имало тук; или - я, колко предпазливост съм бил натрупал в този килер; или я - каква глупост съм бил пазел като съкровище. Другият ми основен обект за такова занимание е народът, защото щеш не щеш, двата обекта са силно свързани.

Народът също е в състояние да изуми всекиго, то самият Левски с онова "Народе????" е най-лаконичното доказателство.

По личен интерес и служебни задължения се позадълбочих в един от обществените спорове - този с евентуалните специални пенсии за елитни певци и творци. Не ми бяха толкова интересни публично дискутиращите, а тези зад сцената, или по-точно - на широката сцена, по форуми, кафенета и телефони... Какво се оказа? Толкова масов отпор и възмута срещу някаква идея не съм срещал скоро. Усетих дори лекичко задоволство, че по възраст, пласиране и орденоносие не ставам за претендент сред тези 150 евентуални "бенефициенти"... Толкова неприятен апломб се изплиска по техен адрес. Който не вярва, може да си провери, не ми се цитира. Ще ви кажа обаче какво не намерих, а търсех направо с лупа. Исках да открия някой постинг със следното съдържание: "Може да сте прави за другите, но певецът X (писателят Y, актрисата Z) заслужава! Докарвал ме е до възторг и безумие! Направо не е от нашия свят! Нищо не е жалко за него!"

Такова нещо не открих, то ме навежда на ред мисли.

Първо да кажа, че не говоря тук за данъци, отчисления за НОИ, еднакви критерии и прочее. Говоря за това, че нашето отношение към елита и кумирите е по-различно от другаде. По-трезво, меко казано,



а немеко, по-скоро отрицателно



Пак не бързам да решавам дали това е добре, зле, или уникално.Засега установявам само, че е факт.

Вероятно знаете, а може би не, че феновете на една холивудска звезда са в състояние да чакат денонощия, за да я зърнат отдалече. Че евентуален автограф, шалче или съвместна снимка могат да ги докарват с години до екстаз. Че само смъртта на Майкъл Джексън, или самоубийството на Кърт Кобейн отприщиха нещо като мода сред техни почитатели, които също стигнаха до фатален край. Веднъж, преди може би вече четвърт век, отидох на Ваганковското гробище в Москва, за да видя стълпотворението около гроба на певеца Владимир Висоцки. Тълпяха се разни хора - едни носеха букети (а букетът в Москва е доста скъпо удоволствие), други нещо позачистваха, връзваха лентички, трети плачеха, четвърти се палеха за речи, пети пускаха записи от любимеца си на касетофон... Но да речем Висоцки беше трагично починал сравнително наскоро. Само че подобно беше положението и около гроба на поета Сергей Есенин, а той беше се самоубил преди шейсетина години. След самоубийството на Есенин последва цяла вълна от самоубийства на негови, хъм, ще ми се да употребя тук думата "фенове" и "фенки", но някак не съвсем върви. Пак не бързам да кажа това какво е - глупост, неконтролирано обожание, разтваряне на собствения драматизъм в този на идола, или нещо друго. Не бързам да го квалифицирам с положителен или отрицателен знак. У нас такова нещо не се случва. Като заговорихме за поети, само Вежди Рашидов се опита да подкрепи инициативата си с напомнянето, че поетът Фотев си бил "отишъл като мърша", тоест необгрижен държавно, а осем милиона изпадали в захлас от "Господи, колко си хубава"... Също спорна впрочем констатация, но че Фотев си отиде в нужда, е вярно. Да оставим Америка и Русия. Знаете ли какъв култ цари в Индия около боливудските звезди? Една Айшвария Рай е обект на такова обожание, че съм сигурен - в очите на - забележете - окъсаните и мизерстващи тълпи тази свръхбогата и живееща в разточителен лукс дама наистина изглежда богиня, а не просто - женка от списанията. Или - успяла да се нагуши



на наш гръб тарикатка...



Разбира се, тук може да се разсъждава нашироко за причините на тези наши национални особености, да се изтъква фактът, че в големите държави отстоянието между народ и кумири е много по-голямо, и вторите се създават по тази причина по-лесно (Какъв кумир може да ти е някой, ако го виждаш да изхвърля боклука си с тебе, или да седи на ракия с Геро пияницата в общата квартална дупка?). Тезата, че нашите звезди са мътни, или не така добри, или второ качество не приемам - ние имаме и сме имали много кадърни люде в изкуството. Тогава какво? Защо е така?

А дали пък не е свързано това наше отношение с нещо изначално еретическо, с дълбокото убеждение, че блясъкът и изкусността са "дяволско дело", че е по-добре равенство в аскезата, отколкото много за всички, но силно диференцирано? Не тлеят ли непогаснали богомилски въглени в това огнище? И отведнъж се сещам, че всъщност имаме сънародници с непререкаем кумир - дъновистите.

Струва ми се, че причина за тази наша особеност в отношението към елита ни е в дълбокото ни неверие в поправимостта на нещата тук и сега. Вероятно в това има и нещо симпатично, нещо стимулиращо духа. Но като цяло то е деструктивна концепция.

Като цяло означава - не вярвам достатъчно и на себе си.