От години бях убеден, че Боби Кръчмаров е някъде в чужбина. Не може човек така да изчезне от полезрението, ако и София вече да била двумилионна. Боби не беше онзи, когото можеш да срещнеш случайно на улицата, но способността му да се появява беше желязна. Беше човек, който сякаш от забавачката си има собствен "протокол" и поддържаше отношенията си с хората равномерно и точно. Пиша "беше", защото, изглежда, той отдавна не е същият Боби - поне според това, което научавам напоследък.

Появи се в нашата компания заради една Ст., неудържима и разпиляна особа, която дори не му обърна внимание и твърде скоро си разби живота с някакъв спортист. Но докато това стана, Боби неусетно се "вписа" в четата и навестяваше нашите веселби два пъти в седмицата - вторник и петък, в славната сладкарница "Варшава" на тогавашния булевард "Руски", изчезнала отдавна и завинаги.(Всъщност тайфата си се веселеше и без график, той идваше във вторник и петък.) Явяваше се Боби в дисонанс с останалия състав: винаги беше с костюм и вратовръзка, при лошо време с шлифер и с чадър. Никой от нас не се носеше така, шик бяха якенцата, пуловерите, трикотажните блузки с якички. Намираха се трудно, но отговаряха на представите ни за небрежна елегантност. Боби би напълнил душата на майка ми като пример на спретнат и издокаран млад мъж, в какъвто тя не успя да ме превърне никога. Толкова се отличаваше от нас, че дълго време ни смущаваше, а дори когато свикнахме, понякога се изнервяхме. "Боби - рече му веднъж Коко Ексеров, - знаеш ли, че ако сега идем на бар, теб ще те пуснат, а нас ще ни изхвърлят!" (В онези времена в бара пускаха само с вратовръзка, а който нямаше, портиерът, ако му беше симпатичен, му даваше под наем.) Искал е Коко да подчертае огромната пропаст между нас и Боби - социална ли, класова ли, или само естетическа и светогледна. Толкова студено прозвуча, че още го помня.

От друга страна, макар и тъй различен,



Боби бе момче с достатъчни качества.



Никога не постави под съмнение своята лоялност, честност, искреност, нито мъжката си дума. Днес биха го определили като "железен", печен", но тогава той бе само един различно облечен младеж, с очевидно различни цели. Завърши своята външна търговия, започна работа в някаква износна централа - беше си готов, костюмиран. После постъпи в министерство за външна търговия и започна да изкачва стълбата. Явяваше се в различни костюми и не разказваше за работата си. По това време срещите ни се разредиха - компанията се събираше рядко, а поотделно той не се виждаше с никого от нас. По време на някаква специализация се ожени за рускиня, която след промените го отведе натам - министерството му и без това го закриха. Върна се от Русия разведен и скоро изплува в един от енергийните монополисти. За последен път го видях на погребението на Пешо Хаджийски, беше с черен костюм и черна риза. С течение на времето реших, че сигурно се е свързал с някоя партия и това го заставя да редуцира контактите си. Честно казано - не ми беше приоритетен този въпрос. В глада и в немотията приятелства се разпадаха и възкръсваха нонстоп, младостта ни се превръщаше в минало несправедливо бързо. Оказа се, че е протекла във време, което обществото иска веднага да забрави.



Но защо ви разказвам това?



На електронния си адрес получих няколко снимки от Виена. Изпрати ми ги същата Ст., която Боби бе ухажвал безуспешно в онези луди години. Довела новия си мъж да види България, хем и да ползват морето. Навестили някаква стара леля в Добрич и оттам, колко му е, Дуранкулак, Крапец, Шабла. На някакъв пуст бряг засякла Боби край малък огън да препича хляб и колбас за обяд. Познали се, макар той всъщност да бил неразпознаваем. Остриган, черен и "чудовищно" татуиран. Споделил с тях обяда и бирата си и накратко задоволил любопитството им. Напуснал София, заселил се наблизо и се наслаждавал на живота. Пенсионирал се в деня, в който навършил възраст, татуирал се и се "оттеглил". С други думи, казал "край!" За човек с чужди езици винаги се намирала работа по брега, селяните бил любезни хора, никой не го притеснявал. Тук, похвалил се Боби, започнал да харесва себе си. Ст. пише също, че според нея мъжът й, австриецът, го гледал с открита завист, разпитвал и той, сякаш имал намерение също да драсне нанякъде.

На снимките до нея



добрият стар Боби изглежда като да й е племенник



Сух, изваян, облещен като пират. По ръцете и гърдите му - плетеница от монограми, йероглифи и традиционни мотивчета на подкожното художество. От джоба на късите му гащета виси ножче на синджир. На китките му - кожени каишки. Много живописно. Гледа в обектива ведро, но и малко разсеяно, сякаш чака целият този епизод да свърши. Той е прекрачил в друг живот и вече не е онзи Боби, моят познат.

Ст. не можела да ми каже селото, където се е установил. Според нея той въобще не го е споменал. Смятам, че е точно така. Нямам намерение да го търся - не вярвам да му липсвам, както и който и да е от нас. "Оттеглянето" е акт, който трябва да се уважава. Било е време, когато са се оттегляли в манастир. Творци, политици, светски лъвове. Има го в литературата. Други се хвърляха в някакво ново поприще. Оттеглянето им всъщност беше някакво ново втурване. Помня един академик, световно име в своята наука, блестящ оратор и полемист, трезв, ироничен човек - прописа стихове. При това страстно, амбициозно. Беше готов да смени голямото си име в обществото за образа на закъснял с перото графоман. Едва устояхме на устрема му към нелепа литературна излагация. Не знам дали ни повярва, или поне дали разбра защо. И всички сме го виждали това - отказа от миналото, от постигнатото, от делото: в името на нещо друго, задължително различно.

И се питам, както може да се очаква: какво ще стане с нас, ако - след всичките ни надежди, след планините от труд и жертви, след скъпоценните ни загуби и сбъднати с борба мечти - изведнъж се окаже, че сме живели погрешния живот?

Тогава?