Преди 4 г. Стейси Снайдър, тогава 25-годишна учителка на стаж в Пенсилвания, качила в профила си в MySpace снимка, на която издокарана с пиратска шапка пие нещо от пластмасова чаша. Сложила надпис "Пияният пират". Щом попаднал на страницата, директорът на училището й заявил, че снимката е "непрофесионална", а деканът на университета, в който учи педагогика, директно я обвинил, че рекламира пиенето пред непълнолетните си ученици. И така Стейси се простила с дипломата си. Завела дело срещу университета за нарушаване на Първата поправка. Но през 2008 г. съдът отхвърля иска й с мотива, че Снайдър е публичен служител, а текстът по снимката "Пияният пират" не е обект на защита на свободата на словото.

Когато историците от бъдещето погледнат назад към патилата в ранната дигитална епоха, Стейси Снайдър може и да е превърната в светица. Нейната драма е само един пример за предизвикателството пред милиони други хора: как да живеят живота си в свят, в който интернет записва всичко и не забравя нищо - където всяка снимка, статут, туитване и блогване остава складирано за вечни времена.

Със сайтове като LOL Facebook Moments, който събира и сетне споделя неловки лични признания от потребителите на "Фейсбук", и най-смущаващите моменти от миналото ни преследват до безкрай. Примери за това има всеки ден: англичанка, уволнена заради оплакване във "Фейсбук", че умира от скука; 66-годишният психотерапевт от Канада, върнат на границата със САЩ - с вечна забрана да посещава страната, след като граничният служител пуснал името му в интернет и открил, че е писал статия в един научен журнал за експериментите си с ЛСД отпреди 30 години. Изобщо да не започваме да говорим за политиците - при тях изобличението в някоя социална мрежа започна да става по-разпространено от вечната сянка на таблоидите.

Според едно скорошно изследване на "Майкрософт" 75% от американските служители по човешки ресурси признават, че шефовете им ги карат да проверяват кандидатите за позиции в интернет и всякакви социални мрежи. 70% пък казват, че са отхвърляли кандидати заради информация от интернет като снимки, чатове и членуване в противоречиви групи. (У нас липсват подобни изследвания, но едва ли никому не е хрумнало да провери какво става в интернет около даден кандидат.)

Разбира се, не от вчера технологичният напредък поставя нови заплахи пред личната неприкосновеност. През 1890 г. например, в може би най-известната статия по въпроса, Самюъл Уорън и Луис Брандайс се оплакват, че заради новите технологии - като фотоапарата "Кодак" и таблоидната преса, "клюките вече не са специалитет на лентяите и злонравните, а са превърнати в бизнес". Само че възпитаното социално сплетничене от онези времена бледнее пред количеството разкрития, които се съдържат в снимки, клипове, дискусии в социалните мрежи и навсякъде в интернет. Днес "Фейсбук", която през 2008 г. надмина MySpace, има почти 500 млн. потребители, или черно на бяло около 22% от всички потребители на интернет. И тези хора прекарват повече от 500 млрд. минути на месец в сайта. Потребителите на "Фейсбук" споделят повече от 25 млрд. единици съдържание на месец.

"Туитър" има над 100 млн. регистрирани потребители и наскоро Библиотеката на Конгреса на САЩ обяви, че смята да получи и да архивира за вечни времена всички публични постинги в "Туитър" от 2006 г. насам.

Във времената на Брандайс - и съвсем доскоро в нашите също, човек трябваше да е знаменитост, за да се клюкари за него публично. Но днес всеки един от нас се учи да очаква щателното внимание, резервирано доскоро само за известните и скандалните. Макар и обикновени хора, започнаха да ни мъчат тревогите на звездите - една млада жена на 26 г. например разказва, че се страхува да надписват снимки с нейно участие, тъй като някой може да забележи, че има само два ката дрехи за извънработно време - тениска на "Линърд Скинърд" и малка черна рокля.

Естествено, от години знаем, че интернет позволява безпрецедентни възможности за воайорство, ексхибиционизъм и всякаква недискретност, но едва сега започваме да проумяваме цената на ерата, в която почти всичко, което казваме или другите казват за нас, остава във вечните дигитални архиви. Фактът, че интернет май никога не забравя, заплашва, почти на екзистенциално ниво, способността ни да контролираме своята идентичност, правото да започваме всичко отначало и на чисто.

В традиционните общества общата памет позволява греховете на човек да бъдат забравени. Но в общество, в което всичко е записано и ще ни преследва, без да можем да избягаме от него, не просто забравянето става невъзможно, но и прощаването се превръща в непосилна задача.

Често се казва, че живеем в особено толерантни времена, когато всеки има безкрайни възможности за втори шанс. Истината обаче е, че с вечната памет на интернет все по-често е вярно обратното - повече хора нямат никакъв втори шанс, никаква възможност да избягат от алената буква на своето дигитално минало. Днес често най-лошото нещо, което си сторил, е първото, което много хора научават за теб.



Решението?



Всичко това е създало нещо като колективна криза на идентичността. В по-голямата част от човешката история, идеята да се измисляш непрекъснато отначало била трудна за схващане, защото всеки имал съвсем стриктно определена роля в обществената йерархия. Това обаче започва да се променя през Средновековието и Ренесанса, когато индивидуализмът започва да дефинира човека. Особено е видно това при американския идеал. От края на 18-и до началото на 20-и век милиони европейци се преместват от Стария свят в Новия и сетне продължават да се движат на запад през цяла Америка - една непрекъсната миграция от цивилизацията към дивото, която е направила американците подозрителни към йерархията и отдадени на това да се самосъздават отново и отново. През 20-и век обаче на този безкраен поход се слага край - не остават граници за преследване. Зората на интернет обещава прераждане на този идеал - като не можеш да избягаш от Тексас, поне винаги можеш да се прехвърлиш в друг чат или да си измислиш нова самоличност в мрежата.

Надеждата, че ще можем внимателно да контролираме как другите ни приемат обаче се оказва поредният мит. С разрастването на социалните мрежи става трудно да поддържаш различни профили, аватари и самоличности.

Напоследък тревогите се увеличават с плановете на "Фейсбук" да прави дигиталните профили на потребителите си по-широко достъпни. Последва вълна на възмущение от потребители, експерти и юристи от цял свят. Стигна се до намеса на четирима сенатори демократи от САЩ, които писаха на шефа на социалната мрежа да озапти подчинените си. В крайна сметка "Фейсбук" въведе нови правила за контрол на личната информация, но дори и те не са укротили желанието да се направи нещо за този спешен проблем.

По целия свят политически лидери, учени и граждани търсят решение на предизвикателството. Какво ще е то - технологично? Законодателно? Съдебно? Морално-етично? Или от всичко по малко? Алекс Тюрк, човекът, на когото е поверена защитата на личните данни във Франция, призовава за "конституционното право на забрава", което ще позволи на гражданите да поддържат по-високо ниво на анонимност в мрежата и на обществени места. В Аржентина писателите Алехандро Тортолини и Енрике Калияно започнаха кампания "да възстановим забравянето в интернет". През февруари ЕС финансира кампания "Мисли, преди да постнеш!" А в САЩ юристи, учени и компютърни гении търсят начин да създадат нещо като възможност за дигитално забравяне. Всички тези начинания имат една обща цел - да възстановят някаква форма на контрол над собствената ни идентичност: възможността да се създаваме, да избягаме от миналото, да подобрим персоната, която представяме на света.



Репутационен фалит



Помните ли как "Бритиш петролиъм" промени търсачките така, че всяко търсене за нефтеното петно в интернет препращаше към излъсканите им рекламни материали? Има и още по-любопитна услуга. Например фирмата ReputationDefender, която обещава да изчисти образа ти в интернет. Шеф на тази фирма е възпитаникът на Харвард Майкъл Фъртик. Репутационният защитник има клиенти в повече от 100 страни и не е единствен на клона, който гледа срещу "Фейсбук" и "Гугъл". Срещу такса тези фирми следят онлайн репутацията на клиентите си и при проблем се свързват със сайта с молба да се свали определено съдържание. Допълнително предлагат и на граждани една опция, използвана от бизнеса особено често - технологии за оптимизация на търсене, които представят обекта в доста ласкателна светлина. Услугите впрочем започват от 10 долара на месец и стигат до 1000 долара на година, но за сложни случаи могат да стигнат до много повече.

Интернет обаче в близко бъдеще ще догони и тези кръстоносци. Новото поколение мрежа ще бъде свят, в който съдържанието, генерирано от потребителите ще се комбинира с нови нива на обработка и анализ на информацията, както и видео на живо. Само си помислете за приложението на "Фейсбук", което използва софтуер за разпознаване на лица, за да се откриете по всички снимки в мрежата, без значение дали името ви е написано в текста отдолу. В момента програмата позволява да се идентифицира само човек от листата с приятели, но с напредъка на тези технологии скоро ще е възможно човек просто да щракне някой минувач с телефона си, да качи снимката в "Гугъл" и да измъкне всички надписани и ненадписани снимки на този човек в интернет. В най-близко бъдеще търсачките за образи в интернет ще бъдат комбинирани с търсачките на социалните мрежи. И в крайна сметка всички тези обединени ресурси ще започнат да правят рейтинг на репутацията на всякакви хора. Например новият сайт "Неопетнен" - базар на репутации, където всеки може да напише анонимно ревю за всеки.

В очакване на тези нови страхотии някои прависти вече си представят закони, които ще позволят на хората да поправят или да бягат от точките, които им се пишат от интернет върху личните и професионалните контакти. Джонатан Зитрейн, който преподава компютърно право в Харвард, предлага нещо като "репутационен банкрут", който ще даде възможност на хората да зануляват репутационната си сметка и да започват наново. Зитрейн показва приложение за "Айфон", което предлага пълна проверка на хора, които си решил да поканиш на среща - приложението докладва криминалното им минало и прави обобщение на всичко за тях от социалните мрежи. Оттук до въвеждането на система, която ще започне да оценява социалната перспективност на даден човек, има само една крачка.

Друг правен специалист - Пол Ом от Университета на Колорадо, предлага просто да се забрани със закон да се уволняват или пък да не се назначават служители на базата на тяхна законна дейност в извънработно време, разкрита във "Фейсбук" или профили в "Гугъл". На практика обаче тези закони трудно могат да се въведат, тъй като всеки работодател може да не разкрие причината, поради която отказва назначение.

Към момента единственото, което остава като възможност, е да се атакува чрез съществуващото законодателство, например за клевета, както например направи един моделиер срещу певицата Къртни Лав, която го беше накиснала в някакви провинения в профилите си из социалните мрежи. Само че в такъв случай сайтът не е длъжен да свали въпросната информация даже и при спечелване на делото, поне в САЩ. Както и никой вестник не е длъжен да извади от архива си дописка, заради която е бил осъден.

Уви, както е видно, в по-честия случай човек не се тревожи от невярна информация за себе си в интернет, а от съвсем истински факти, пуснати саморъчно, като снимката "Пияният пират". Затова и обикновено решенията се търсят не в правото, а в технологиите.



Срок на годност



Хорхе Луис Борхес, в разказа си "Фунес паметливият" описва млад мъж, който вследствие на инцидент при езда, е загубил способността си да забравя. Фунес има безкрайна памет, но освен това е изгубен в подробностите на всичко, което знае, и е неспособен да трансформира тази информация в знание, а оттам и да помъдрее. Днес учените прилагат примера на Фунес, за да покажат какво представлява нашата дигитална памет. Затова и търсят сходни на физиологията ни решения - например вграждане на нещо като срок на годност за информацията в интернет. Представете си свят, в който устройствата за дигитално съхранение на данни ще бъдат програмирани да изтриват снимки, блогове или др., щом те достигнат края на годността си. Например човек може сам да определя срок за всяка информация, преди да я качи в интернет. И това не е фантазия. "Гугъл" преди време реши да направи всички търсения в интернет анонимни след 9 месеца, като заличи част от IP-адреса. Естествено вече има и дребни програмки за заличаване на данни. Например TigerText предлага възможност всеки, който оставя текст някъде, да му сложи лимит от 1 минута до 30 дни, след което този текст просто изчезва от сървърите.

Учени от Университета на Вашингтон вече работят над технология, наречена "Ваниш" досущ като недигиталния й аналог, която кара електронната информация да се самоунищожава след определен период от време.

Само че "Фейсбук" се движи тъкмо в обратната посока - към прозрачност вместо към лична неприкосновеност. Според шефовете му хората вече са свикнали не само да споделят повече информация, но и да го правят пред повече хора. Т.е. те твърдят, че социалните норми са се променили.



Кое е нормално?



Не всички смятат, че социалните норми са се променили. Две изследвания показват, че младите хора не са чак толкова безгрижни що се отнася до това какво пускат за себе си в интернет. Напротив, мнозинството е готово да се въведат закони, които да карат сайтовете в интернет да изтриват цялата складирана информация за определен човек.

Все пак обаче "Фейсбук" има право, когато казва, че бъдещето ще се решава не само от технологиите и законите, но и от промените в социалните норми. А социалните норми вече се развиват натам, че има пространства, които са off-the-record - без снимки, туитвания и блогване. Например барът Milk and Honey в Манхатън изисква от потенциалните си членове (на принципа на затворените клубове) да подпишат споразумение, че няма да пишат нищо за бара в интернет, нито ще пускат снимки в социални мрежи. Вече не е изключение човек да отиде на вечеря и да чуе някой да казва, "Моля те, не го туитвай това". Ще го чуваме все по-често, но доколко ще можем да му устоим? Изследвания показват, че хората обръщат повече внимание на лошите, а не на добрите новини.

Технологиите обаче не са винаги злодеят тук. Има и такива, които се мъчат да ни пазят от самите себе си. Gmail например предлага опция, която те пита два пъти, преди да пратиш имейл на пияна глава. Как разбира на колко чашки си? Като активираш тази възможност, кръстена Mail Goggles, програмата ти задава прости задачки по аритметика в часовете, когато очаква от теб да не си напълно трезв (активна е само късно вечер през почивните дни). Сега остава някой да измисли и програма, която да разпознава пияните ви подвизи на снимките от ваканцията в Мексико и да ги спира от обнародване в мрежата.



Прошка



Докато чакаме учените да наваксат преднината на интернет, можем да търсим нови начини да живеем в свят, където прошката идва малко късно. Смешно е, че наричаме нашия свят "глобално село", защото едновремешните малки села са били нещо съвсем различно. Във Вавилонския Талмуд например клеветите са нещо много лошо, защото паметта на малките общности е дълга и всяка дума, изречена по адрес на другиго се смята, че отлита право при Господ. Само че Господ, за разлика от интернет, бил великодушен и макар да записвал всичко в книгата си, също така изтривал някои записи, ако човек се разкае за греха си. И така според Талмуда хората нямали право да напомнят на другите за минали прегрешения, защото те може да са отписани поради покаяние. Но днешните шефове на мрежата са на съвсем друго мнение. Щом някой лично е решил да се омаскари публично, няма проблем - казват в централата на "Гугъл". Лошо е само, ако някой друг реши да омаскари теб. Впрочем тук може да споменем и няколко изненадващи изследвания - и в САЩ, и в Германия, наслагвания на профилите на определени хора в интернет и извън него показват, че противно на разпространеното мнение, човек не се прави на такъв, какъвто не е в мрежата, а напротив - до голяма степен се представя правдиво и не лъже. И в крайна сметка, може би ще се научим да не се скандализираме толкова от сливането на публичния и частния ни образ и снимките с питието няма да изглеждат толкова позорни. Когато видите фотоси на счетоводителя от клоунадата през почивните дни, той вероятно ще ви стане само по-симпатичен. Има и такива оптимисти, които смятат, че всъщност събличането на анонимността ще доведе до по-морални устои и най-вече ще ликвидира двуличието - трудничко е да поддържаш извънбрачни афери, ако качваш всяка своя стъпка в "Туитър" и "Фейсбук". Неколцина политици вече могат да го потвърдят.

----

Джефри Роузън е професор по право в университета "Джордж Вашингтон".