През последните години често казвам следното на своите приятели европейци - не ви харесва светът със силна Америка? Да видим тогава дали ще харесвате свят с твърде слаба Америка, защото той вече излиза на сцената на геополитическия театър. Да, Америка извървя пътя от големия победител във Втората световна война с оръжия и хляб за всички, през една от двете супердържави по време на Студената война и незаменима сила след спечелването на тази война до "пестеливата суперсила" днес. Свиквайте с това. Това е нашият нов прякор. Американските пацифисти повече няма да се тревожат от "войните на избора" - вече няма да ги водим. Днес нямаме пари за нахлуване в Гренада.

Още от началото на Великата рецесия през 2008 г. стана ясно, че в Америка се променя същността на лидерството - независимо политическо или корпоративно. През по-голямата част от периода след Втората световна война да бъдеш лидер означаваше в крайна сметка да даваш на хората. Днес и следващото десетилетие



да си лидер ще означава да вземаш от хората



И няма как американските лидери, които са принудени да вземат от своите избиратели, да не спестяват от външната политика и войните в чужбина. Външната и отбранителната политика са индикатор със забавено действие. В много сфери съкращенията започват по-отрано. Но и тук се задават икономии - вече чухте предупрежденията на военния министър Робърт Гейтс. А пестеливостта на американската суперсила несъмнено ще предизвика леко вълнение по целия свят.

"Пестеливата свръхдържава: глобалното лидерство на Америка в епоха на недостиг на пари" е заглавие на много навременна книга, написана от моя учител и приятел Майкъл Манделбаум, специалист по външната политика от института "Джон Хопкинс". В нея той пише, че "през 2008 г. всички видове държавни пенсии и медицински помощи, (включително Medicaid) са представлявали 4% от произведената продукция в Америка". При запазването на сегашните равнища, а и като отчетем, че бейби бум поколението скоро ще започне да получава помощи по програмите Social Security и Medicare, към 2050 г. на социалните разходи "ще се падат цели 18% от всичко, което се произвежда в САЩ". Това заедно с всички разходи по спасяването ни от тази рецесия "фундаментално ще промени обществения живот в САЩ, а следователно и външната политика на страната". Според Манделбаум през последните 7 десетилетия както във външната, така и във вътрешната политика нашият лозунг бе "повече". "Определящият фактор във външната политика през второто десетилетие на 21 век и след това ще бъде "по-малко", пише по-нататък той.

Когато единствената в света свръхдържава е обременена с дългове (вътрешни и външни), всички ще почувстват това. Как? Трудно е да се предвиди. Но аз знам, че уникалната и важна особеност на американската външна политика през последното столетие бе степента, с която дипломатите, а също флотът, авиацията и армията са осигурявали глобалните блага - от откритите морета до откритата търговия, от политиката на сдържане до контратероризма. Те облагодетелстваха и много други освен нас. САЩ бяха основната сила за поддържането на световната сигурност и гарант за глобално управление през последните 7 десетилетия.



Тази роля няма да изчезне,

но почти сигурно ще намалее



И преди велики сили са слизали от пиедестала - примерно Великобритания. Но както отбелязва Манделбаум, "когато Великобритания не може повече да упражнява световно управление, тя бе заменена от САЩ. Днес няма страна, готова да замени САЩ, така че загубите за международния мир и за прогреса от оттеглянето на Америка ще бъдат потенциално по-големи, отколкото бяха при оттеглянето на Великобритания",

В края на краищата европейците са богати, но са слаби. Китай е богат като държава, но още е много беден по доход на глава от населението, затова ще остане фокусиран на вътрешно и регионално равнище. Опиянената от нефта Русия може за създаде проблеми, а и не е съзидателна сила. "Затова светът ще бъде по-размирно и по-опасно място", предсказва Манделбаум.

Как да се смекчи тази тенденция? Манделбаум говори за три начина. Първо, трябва да се върнем на пътя на устойчивото икономическо развитие и реиндустриализацията, независимо от жертвите, упоритата работа и политически консенсус, които ще се изискват. Второ, трябва да определим приоритетите. Цяло столетие се радвахме на съвпадението между жизнено необходимото и желаното. Аз например предполагам, че при наличие на войници и пари може да победим в Афганистан. Но дали това е жизнено важно? Убеден съм, че е желателно, но чак пък жизнено важно? И накрая трябва да оправим нашия финансов баланс, а и да отслабим финансите на враговете ни. Един от най-добрите начини за това



е да вдигнем значително данъка върху бензина.



Америка трябва да усвои един много труден урок: може да вземете назаем за просперитета си в краткосрочен план, но не и за геополитическа мощ в дългосрочен план. Затова е необходима работеща и нарастваща икономика. За нас краткосрочният период свърши. Беше време, когато да се мисли сериозно за външната политика, не изискваше да се мисли сериозно за икономическата политика. Това време също приключи.

В Америка "ястреби" вече няма да има - или най-малкото няма да има кой да ги приема насериозно.

--------------------------------

* 57-годишният Томас Фридмън е сред водещите публицисти на "Ню Йорк таймс". Три пъти е носител на наградата "Пулицър". Специалист е по външна политика, глобална търговия, Близкия изток и въпросите на околната среда