Юрий Шевчук и група ДДТ - рок ветерани от съветско време, се канят да пеят в зала "Универсиада", а аз гледам публиката. Повечето публика е от чичета като мен, мнозина познавам - интелигенция, склонна към лесна възторженост и каузалност, преобладават оригинали с неустойчиви доходи, но с устойчив индивидуализъм.

Познат и яростен рокаджия ми вика в ухото какво бил направил Шевчук на среща с Путин - вдигнал тост с чаша вода, а на забележката на Путин, че това е вода, отвърнал: "Каквато ни демокрацията, такъв ми и тостът!" Познатият ми се е силно впечатлил; фен е, тези неща вървят заедно. Ще ми се да му разкажа, че не точно тъй е станало, а по-другояче, поне както съм чел; - тоест не Путин попитал, а друг. Но е дълго за разговор на шумно място; водещият Ники Кънчев ми маха - свързва ни отчасти московска младост и някои дами, та се обръщам, махам-кимам-прегръщам и аз, после се дърпам и позамислям...

ДДТ, Цой, "Машина времени", "Браво" - бяха набрали полулегална скорост още през 80-те в СССР... Едни бяха официозните групи - "Песняри" например, между другото добри професионалисти, но твърде законопослушни за сериозен ореол, и други - като ДДТ - или Висоцки, бяха изпълнители със слава на неудобни, на бунтари.

Още тогава Шевчук пееше възмутено:



Зинете с усти и снемете каскети -

минават напети момци-мажорети!



Той имаше гневно предвид "синовете на дипломати и на юристи, министри и професори, на затлъстели актриси и журналисти-магнати, на многотомни поети и суперпевци - накратко - тези, които винаги викат на бис, и които пътуват навсякъде без визи..."

Всъщност Макаревич, лидерът на "Машина времени", беше тъкмо момък-мажорет по тази дефиниция; татко му беше главен московски архитект, професор, майка му май също професор...

Сега пък Шевчук, чиято група се нарича ДДТ (идва от Дом Детского Творчества - там правели първите си музикални опити), и беше обичана, но затискана по съветско време, пътува където си ще. Турнетата му в Америка са пред претъпкани зали, самия него често го викат на бис. Сигурно затова вече не пее за момците-мажорети, разсъждавам с лека ирония. Но доброжелателна, защото Шевчук ми е много симпатичен и наистина е цар в занаята.

Само че къде се намира границата между сътрудничествто с властта на тези, които имат обществен ореол, и критиката им срещу нея? Шевчук остана последователен бунтар както срещу комунистическата власт, така и срещу сегашната. Макаревич не - дори са го виждали в компанията на Путин. Логиката на Макаревич е такава: "Не харесвах предишната тоталитарна власт и имам сигурно и аз малка заслуга за рухването й. Само че ето - властта се смени. И какво трябва да правя според вас, автоматично да почна да дюдюкам по тази ли?"

В интерес на истината "Машина времени" позападна, а ДДТ - не. Неотдавна Шевчук поразсърди Путин, защото го попита на една среща: "Кога ще спрат да задушават обществените организации у нас, кога ще спрем да се боим от милиционера на улицата? Защото сега милиционерът служи на началството и джоба си, а не на народа!... Ще има "Марш на несъгласните" в Питер, ще го разгонят ли?"

Премиерът Путин отвърна, че и той е тези неща да се поправят, но го има у руския човек и това, че като му дадеш палка, почва да се чуди как да властва и да се обогати чрез нея...

Което си е вярно, не само за руския човек, уви.

"Гледаме плакати, външни демонстрации... Опити за построяване на патриотизъм, на някаква съвест в страната по пътя на химните и маршовете... А трябва свобода на пресата, защото у нас днес нея я няма! Има вестник и половина и половин телепрограма! Това, което гледаме по телевизора - то дори не е полемика! Това са същите маршове и химни! Всъщност протестният електорат в страната расте и вие го знаете!" - ставаше Шевчук неприятен на Путин.

Ха, рекох си - нещо познато. Шевчук е говорил пред Путин почти както нашия министър-председател по телевизията. Г-н Бойко Борисов сподели наскоро, че



започнали да го дразнят медиите,



защото "нямали нищо общо със свободната журналистика." Имаше предвид вестник "Сега" и вестник "Дневник", понеже обслужвали корпоративните интереси на собствениците си.

Стана ми забавно. Не си спомням и намек за случай, в който собственикът да ми е казвал какво да пиша или не пиша. Не знам и такива колеги. Но тогава що е свободна журналистика? Тази, която не дразни властта ли? Или тази, която не дразни само тази власт, която е правилна, наша, народна?

Но я ми кажете една-единствена власт в света, моля, която не мисли себе си за правилна, наша и народна. Ще ви бъда задължен, но не се морете. Няма да ви се получи. Само че и най-правилната власт, оставена без коректив и дразнител, има неприятното свойство да се видоизменя и вкаменява. (Психиатърът Михайлов беше открил чуден термин за политиците - след дълга дейност ги постига някакво "окаменяване на лукавството"). На лорд Актън дължим и безсмъртния афоризъм - "Всяка власт развращава, а абсолютната развращава абсолютно".

Обърнете внимание на думата "всяка". Тя означава, че и най-народната, и най-справедливата, и най-тарикатската, и най-ефектната власт също има тази склонност. Освен това властта е с естествена тяга към абсолюта, човещинка. Ако не и пречат конституции, медии, опозиция... дори рок групи де.

Всъщност всяка власт е така устроена, че рано или късно започва да се дразни, когато граждани, музиканти, медии не стоят спрямо нея в една-единствена поза.

Искате да знаете коя ли? Тази в заглавието.