В неделя образователното министерство ще проведе кръгла маса по финансовите проблеми на един от 37-те университета у нас - Софийския. На форума финансисти ще обяснят как най-старият (и най-видимият като качество) университет у нас не харчи парите си достатъчно ефективно.

Още отсега е ясно, че с това избирателно вглеждане министерството ще се опита да внуши поне три неща - 1) че СУ си е виновен сам, 2) че моделът на финансиране на висшето образование наистина е фалирал, но 3) настоящето правителство няма особена вина за това. Така ден преди планирания за 1 ноември академичен протест организаторите му ще бъдат ударени, евентуалната подкрепа за тях от други университети - поставена под съмнение, а недоволството - насочено към предходните правителства.

Част от тези аргументи биха звучали основателно, ако поводът за кръглата маса бе наистина частен, тоест проблемът касаеше само Софийския университет. Всъщност пред тежки финансови проблеми са изправени всички университети, защото финансирането на висшето образование се върна на нивото от 2005 г.

За висшето образование това е срив и всяко замеряне с отделни числа от бюджетите на един или друг университет ще цели преди всичко неговото замаскиране. Това ще минира фатално закъснелия разговор за финансирането на висшето образование. Какво не искат да си признаят и университети, и министерство?



1) СУ си е виновен сам



Софийският университет наистина е жертва на собственото си поведение през последните няколко години. Университетът последователно е защитавал тезата, че държавата трябва да прави финансова разлика между тези училища, които осигуряват качествено висше образование, и онези, които не го правят. Няколко академични ръководства са отстоявали позицията, че системата на висшето образование се разраства раково, че това пилее ограничен публичен ресурс, девалвира качеството и трябва да бъде прекратено. В тази битка СУ не е срещал много съмишленици и не успя да наложи принципна промяна.

Дълго може да се спори дали университетът е трябвало да упорства повече, вместо да прибягва към договаряне на извънредни субсидии. Именно те сега са основното оръжие срещу СУ. Университетът в момента настоява за 6-7 млн. лв. - колкото бяха и извънредните субсидии, и отстрани изглежда сякаш не е свикнал да се побира в обичайния бюджет. В същото време официалната субсидия на СУ бе орязана с 20% - 8.2 млн. лв.

По-лошото е, че в тази неуспяла борба за промяна на модела се изхабиха и фактите в негова защита. Всички аргументи, изтъквани сега от СУ - за големите разходи по поддръжката на много сгради, за финансирането на най-голямата университетска библиотека у нас, за поддържането на малки, но стратегически специалности, вече са били употребявани нееднократно. В същото време те продължават да тежат като разходи и наистина обясняват част от финансовите проблеми на университета. В специалността "Ядрена техника и ядрена енергетика" наистина се обучават само 42-ма студенти, които носят на университета 107 436 лв. годишно при 804 923 лв. разходи за заплати на преподавателите, но без тях не може. Университетът наистина издържа голям брой доценти и професори, на които по закон се плаща повече и които захранват незнаен брой чужди факултети заради липсата на контрол върху трудовите договори. Наистина не е без значение каква е библиотеката на най-стария университет у нас.

Разбира се, Софийският университет, както вероятно и всички останали висши училища у нас, може да търпи критики за ефективността на извършваните разходи и контрола върху тях. Повече от сигурно е, че ще бъде критикуван за големия дял от субсидията, който отива за финансиране на обслужващи звена като учебните бази, ботаническата градина, с аргумента, че собствените приходи могат да са по-високи. Вероятно ще се спори и за броя и съдбата на факултетите, които не печелят, за съотношението администрация/преподавателски състав и т.н. Няма нищо лошо този разговор да се случи, стига той да не се използва само за да се обезсилят легитимни аргументи, които касаят цялата система на висше образование. Нещо повече, просветното министерство е длъжно да се вгледа в бюджетите и на останалите университети, ако иска да твърди с основание, че упражнява контрол върху тях.



2) Моделът на финансиране е фалирал



За модела на финансиране на висшето образование през последните години е говорено много. Моделът е простичък и изхожда от обстоятелството, че общият ресурс винаги ще бъде ограничен. Така издръжката на един студент се определя отгоре надолу - наличните за цялата система пари се делят на броя на студентите, като за по-скъпите специалности има коригиращи коефициенти. На теория във формулата трябва да се отчита и получената при акредитацията оценка на съответните специалности (добрите получават повече), но това така и не се случи.

"Този модел трябва да бъде сменен, не може издръжката на обучението да се определя по обратен ред, без да се отчитат реалните разходи", счита ректорът на СУ проф. Иван Илчев. "Показателно е, че издръжката на един ученик е по-висока", допълва той. Според Илчев държавата трябва да въведе изключение за редки и стратегически специалности, които трябва да получават по-високо финансиране. Качеството трябва да бъде пряко обвързано с финансирането, убеден е още Илчев.

"Ресурсът винаги ще бъде ограничен. Проблемът не е в това, че издръжката на един студент се определя по обратен ред, а в това, че държавата се е отказала да провежда политика във висшето образование", казва ректорът на Техническия университет проф. Камен Веселинов. Според него всякакви дребни промени ще са палиативни, докато просветното министерство очаква от системата да се саморегулира и абдикира от въпросите за броя, вида и качеството на университетите. "Идеята, че тези проблеми ще се решат чрез конкуренция между университетите за студенти, така че лошите факултети да фалират, е несъстоятелна. Кой собственик на неработещи фабрики признава, че те не са добри, и се надява те от само себе си да фалират?!", добавя Веселинов.

Реалността наистина потвърждава тези думи. В името на честното състезание и отпадане на субективната намеса на държавата просветното министерство се отказа да определя приема и позволи на университетите сами да правят това в рамките на определен максимален капацитет. Наличието на повече места обаче не доведе до насочване на студентите към по-добрите университети, а към драстично снижаване на приемните изисквания. По тази формула някой ден наистина ще се стигне до затваряне на факултети, защото демографската криза е жестока и тази година местата надхвърлиха кандидатите, но това ще бъде дълга агония.

Бариерата пред това трябваше да бъде оценката за качеството на университетите. Тук министерство на образованието за пореден път прехвърли отговорността си на акредитационната агенция. От агенцията години наред се очакваше да закрие всички слаби университети, тоест да се нагърби по същество с политическа отговорност. Това разбираемо не се случи.

При отказа на министерството да се меси в двата елемента, от които зависи финансирането - приема на студентите и оптимизирането на база качество, отговорността за това се оказва стоварена върху ректорите. Те обаче нямат изгода да променят статуквото - вдигането на летвата и съзнателното намаляване на приема означават по-малко приходи, а закриването на слаби факултети е тежка вътрешна битка.



3) Този кабинет не е виновен



Този кабинет е виновен поне за две неща - една година, пропиляна в обещания за нов закон за висшето образование, и необяснима липса на енергия у просветния министър да отстоява финансово интересите на системата. На няколко пъти Игнатов се намята с кожата на Симеон Дянков и изтъква невъзможността на държавата да даде пари на всички желаещи. Това е разбираемо, доколкото министърът е част от екип, но Игнатов наистина проиграва аргументите в полза на образованието. Тук министърът, както правилно изтъкна Лютви Местан от ДПС, може да ползва тежка артилерия - Стратегията 2020 на Европа, приоритетното развитие на наука и образование, дори чисто битовия аргумент, че орязването на парите засяга огромен брой семейства. Това не се случва и бюджетите на университетите са върнати 5 г. назад. Сега управляващите ще представят извоюваните допълнителни 20 млн. лв. за висше образование като голяма победа, но победа всъщност няма - има минимализиране на щетите.