Ама колко актуални станаха тези дни терминалите на летище София! Темата запрелива отвсякъде. И докато преливаше, получи най-неочаквано развитие.

Първо тръгна нещо като виц - това били двете възможности за избор пред днешния българин. Мрачен виц, ако е виц, мизерен хумор. Само глупак ще се смее. Но се разпространи светкавично, със скоростта на лоша новина. Макар че никаква новина не съдържа.

Сега пък в залите на тези терминали поставиха автомати за кафе. Дълго време се опъваха и после изведнъж се разбързаха. По изключение придобивката откри министърът на транспорта. Изглежда, правителството сметна, че високите цени на кафето в заведенията на аерогарата по някакъв начин оскъпяват емигрирането и пречат на окончателното му масовизиране. И реши да отпуши процеса, като го поевтини - поне откъм кафето. Та двата терминала, като една транспортна двуцевка, без засечка да изстрелват българите накъдето им видят очите.

А животът ни - безотказно! - ще ги зарежда с еднопосочни пътници.

Днес заминават синовете и дъщерите на онези българи, които преди две десетилетия "останаха".



Останаха с надежди и може би дори с вяра



Както и от баналното чувство за дълг, за корен, за продължение. Е, в последните години повечето от тях пиха от скъпото кафе на летището - вече като изпращачи на своите деца.

Тази крачка в пространството всъщност е жестоката равносметка на гордото "оставане" на родителите. Тя слага чертата под тогавашния им избор, всъщност не под, а върху него - зачертава го. И децата споделят поражението ни - заминават.

Те са израснали в "новата" България, а някои са и в нея родени. Онези, които познавам, са от семейства, вече "опитомили" някак капитализма. Нагодени, препитаващи се, а с каквото трябва - примирени. С една дума - справящи се.

Те не бягат от мизерията, мизерията не плаши нашето съсловие.



Подозирам, че тръгват от погнуса



Неотдавна за Холандия си тръгна Павел Шиваров. Довел внуците си на гроздобер в България, да им покаже "малко красоти". Прибираше се без настроение, тъгуваше. "Мога да се върна - каза, - имам средства, двама души няма да се лишаваме от нищо. Но въздухът не може да се диша." Трудно му беше да изрази несъгласието си с живота, който все пак не той, ние го живеем. Корупция, демагогия, чалга - това го докарвало до бяс пред телевизора. "Аз тук се разстройвам - рече, - тук се хващам за сърцето. Там сутрешните блокове лекуват носталгията безотказно." Достатъчно било да гледаш парада на българските политици, да слушаш убогите им размишления, увъртанията и откровените лъжи, за да ти стане ясно, че трябва да стоиш по-далече от тях. "Да не говорим - вметна Шиваров, - че повечето са си направо за Ломброзо." Внушавал му опасност този телевизионен контакт. И, разбира се, печал. Така една нищо и никаква сателитна антена го примирявала с чужбината.

Та Шиваров се изказа и отлетя, не дочака евтиното кафе на терминала. А аз си мисля сега: щом него, коравия и препатил (познавам го добре) емигрант,



телевизионният екран така категорично го разделя с България,



какво следва за младите, дишащи без проблеми проблемния въздух на прехода и някой ден все пак осъзнаващи заплахата за тях самите, която из този въздух витае.

Заслуша се човек в самодоволното джомолене на управниците, вникне в петнайсетината израза, които се въртят в обращение, разчете заплахата и обикновената лъжа - и въздухът вече не е същият. Той не знае това, което знаят бащите: че преди да станат посредствени политици, те вече са били посредствени в други области. Не знае, че преди да се корумпират във властта, те вече са си били корумпирани на други "позиции". А преди да се присламчат към своята днешна политическа сила, повечето от тях вече са били корумпирани и посредствени в други политически сили.

Но все пак се досещат, че когато двама юнаци се наддумват на екрана, а истината на единия е обратна на истината на другия, то значи някой от тях задължително е лъжец. И може би точно по тази лъжа и точно по тази пълна липса на чест младият човек разпознава лошия въздух, дето го обгръща. Който е просветен и буден, той бързо осъзнава, че пълзящата деморализация (изпълзяла именно от политиката, а не от телевизията) го заплашва лично, и за всеки случай почва да избира куфари.

И докато избира, му светват и другите лампички. Например, че всеки път, когато сиви и правоверни партийци вкупом заемат хубавите работни места, точно толкова кадърни, подготвени професионалисти изгубват своя шанс в България. И им остава онзи избор - 1 или 2. Или че ако някак в навалицата настъпиш властта, или просто й минеш път по невнимание (а още по-лошо - на някого от нейните галеници), на другия ден ще узнаеш от медиите дали си ходил редовно на лекции например, а и въобще дали не си притеснявал негрите в каквато и да е форма. И че ако си имал нещо на сърце - план, идея, обет дори да дадеш нещо на страната си, в нещо да я подкрепиш, предпазиш, възвисиш, ти най-вероятно ще бъдеш нежелан, отритнат, стъпкан или ще трябва да минеш през иглени уши, за да сложиш своя дар в нозете й. Което, впрочем, можеш да направиш и от чужбина.

И на светлината на тези, и на сума ти още лампички (повечето от тях впрочем запалени също от телевизията и пресата) младежът взема своето решение. В държава, където най-важните решения се вземат на тъмно, това придава на неговото особена убедителност, дори заповедност. Остава само изборът: 1 или 2. Там пътникът може да удари едно прощално кафе - вече на ексклузивната цена за напускащи.

Но колкото да се оглежда на излизане - няма врата за затръшване. Една сателитна антена ще разреши огромна част от сантименталните му проблеми, които ще възникнат.

А ние с вас, оставащите, можем само да си припомним онази африканска поговорка, която вече съм ви казвал, но знам, че сте забравили:

И когато се давиш във водата, ти пиеш от нея.