Като всяка година през последните 20, през този месец се тиражира голямото ноемврийско чудене - какво добихме и какво загубихме покрай смяната на системата. И аз от години се мъча да го синтезирам до няколко думи, избягвайки обаче пълната с необятни символики и претоварена с патос дума "свобода".

Ето какво постигнах последно:



- Добихме възможност. Загубихме уют.



Ще се помъча да пообясня. Докато гледам как народът се тълпи пред светите мощи на Йоан Предтеча в катедралния храм "Св. Александър Невски", изведнъж ме пронизва скандална съпоставка, едно такова дежавю с хитро намигане и оттенък от познат фамилиарен глас: отцовският баритон на Тато. Така ми се счува може би и поради фона, създаден от почтителното изказване на г-н Борисов за постигнатото от Тодор Живков. Някак сепнат се присещам, че по подобен начин народът се редеше за поклонение и пред мощите на Георги Димитров, изложени в бутнатия вече мавзолей... Двеста-триста метра западно. Все поклонение. Все мощи.

Ще кажете - кощунство. Где е Кръстителят на Христос, где е героят от Лайпциг (или уплашеният от Сталин Димитров, в случая без значение)?... Ще кажа - в основата си поклонението пред мощите е предизвикано от все същото - желание за могъщо покровителство от мощна сила, дори тя да е в отвъдното. Това желание си е живо и здраво. След края на предишната държава хората спечелиха правото да има корекоми на всяка улица, а изгубиха великия уют да се чувстват деца. Изгубиха възможността да предоставят грижата за себе си на могъща патерналистична власт, която храни, възпитава и наказва. Тази власт можеше безкрай да се иронизира по кухни и творчески кафенета, но тя не оставяше гражданина-дете на произвола, не го оставяше сам на себе си в социалната джунгла и икономическата пустиня. Тя беше тромава, подозрителна, тъповата, но субординационно беше в неизменната позиция Баща и Майка, а гражданинът - в позицията на надзираван, но и обгрижен питомец.

Белене? Шесто? Че това беше просто наказание "на колене в ъгъла" за дръзките, за калпазаните, за които не са в крак, за отворковците на класа или поделението. И урок за другите - ние всичко следим, ние наказваме строго.

Но паница и порязаница - ааа, има за всички. При това, забележете, за всички вкупом. В гигантската столова на пионерския лагер "Социализъм" всички се хранят заедно, ядат едно и също, най-много дружинният да лапне едно кюфте допълнително, но тайно, скришом. А ако го видят, то Радой Ралин ще го осмее злъчно, примерно.



Когато всички са бедни, няма бедност, а единство



Тогава спортният успех и космонавтът компенсират липсата на дънки и съборът е всенароден.

Друго ли искахме? Получихме го. Но другото е самотен бяг, възпитание на непрестанен инстинкт за оцеляване, често чувство за сиротност и изоставеност. Другото не е всеобща столова, а понякога дефиле край пълни с пируващи познати петзвездни ресторанти, може би на път към кофата за боклук...

Мъчително, разбира се. Как да не потърси човек мощи? При това ни най-малко не иронизирам хората, отишли да се поклонят пред светинята - дори напротив. Уверен съм, че някому тя дори чисто здравословно ще помогне - гигантска е енергията на вярата.

Но да мислиш в търговски категории за битието - колко струвам и какво мога да продам, не е присъщо за детето, нито за Детето-гражданин. То е адепт на чудодейното, то очаква намесата на Родителя, както тотоиграчът очаква намесата на Deus ex machina в неблагополучната социална драматургия на живота си...

Детето-гражданин сега се учи да мисли въз основа на собствен опит, да поема отговорност, да става зрял, но и податлив на съпътстващите този процес депресии индивид. Добихме възможност да мислим и да казваме. А възползваме ли се от нея? Доста умерено. Чакаме авторитет отвън да го направи - струва ни се по-убедително. Примерно Юрген Рот, защото е не от Казахстан, а от Германия. Който твърдеше преди няколко месеца, че дори се страхува за живота си в България, толкова е престъпно тук. Някой ще го убие, един вид, въз основа на разкритията му, направени след чопване от публикации в немската преса, защото той самият не знае български. (Малко ми заприлича на един друг немец, който водеше предавания в наши телевизии. Вторият - доста по-хахав. Но пък знаеше български).



Детето-гражданин е доверчиво,



но когато го излъжат няколко пъти, посърва и помръква. Изпада в депресия и нихилизъм. Няма Патер, няма Тато, няма кому да поплачеш на коляното. Целият свят е лош. Никой авторитет не заслужава доверие. С това съзнание, без подобен авторитет, животът е мъчение, а социалните трансмисии се превръщат в прокъсани кълчищени връвчици... Какво да се прави?

Детето-гражданин търси приемен родител. Търси някого, който да го утеши. Може дядо. Може закрилница. Може бей, но добър.

Ако няма родител, търси заместител. Кака. Батко. Бате...

Не иронизирам изобщо, както в случая с Предтечата. Наистина му трябва. Наистина го намира.

Другояче казано, далеч е денят, в който гражданинът ще има достатъчно вътрешна мощ, за да не дири мощехранилници.