Не знам как е с вас, на мен често времето отпреди двайсетина години ми се струва част от нещо прочетено, или от друг живот, ако се вярва в прераждането...Тоест, космически далечно ми се вижда. Създава ми илюзорното чувство, че живея два живота - почти кяр, така да се каже.

Помислям си това, и се сещам, че съм я срещал вече тази трактовка някъде. Изплува ми къде - Йосиф Бродски. Добра тема, казвам си, в унисон с конференцията, организирана от БАН и университета, по повод 70-годишнината от рождението му. (Й.Бр. - 1940, Ленинград -1996, Ню-Йорк).

Бродски е изстрелян на Запад от СССР кажи-речи насила. Не е бързал да напуска родината, макар тя да не го е глезила особено - публични обвинения в тунеядство, лагер, психиатрия и като последици - опит за самоубийство и сериозни здравословни проблеми със сърцето.

И на Запад не му е лесно, въпреки че става лауреат на много отличия в САЩ и по света. Печели и Нобел за литература. Но хората и нравите в новата му среда са толкова различни, че често твърди в статии и есета - аз живея два живота. С почти нищо общо между тях. Твърди още, че западният човек няма пълна представа за възможностите на злото, липсва му, така да се каже, имунитет. Твърди това, първо, защото е вярно. А второ - защото злото е интересно на западния човек. Както на всеки. Относително пазарно е; пък пазарът е фактор. Западният човек, (както и източният, впрочем), най-обича зрелището на чуждата драма. Какво по-качествено зрелище от това интелигентен човек да описва отвътре различни произволи над личността, вкл. собствената.

Не особено дългият живот на Бродски се дели на два основни периода - 32 години в СССР, и остатъкът - 23, в САЩ. Горе-долу по-равно, ако се вземат предвид годините, в които личността е осмислено същество. Нека кажем и това, че като всеки интелигентен човек със силно развита система за самооценка Бродски е изпитвал нещо като свян да размахва пряпореца на собствените патила от съветската власт. Това кресливо е правела цяла кохорта дисидентковци, желаещи осребряване на чевръстата си конюнктурност в емиграция; ние се нагледахме на явлението и у нас си. Бродски искал да бъде интересен с нещо друго и банално - със стиховете си, както и с факта, че е изградил силна и образована личност само със собствена воля, въпреки обстоятелствата. По-широката публика обаче това кой знае колко не занимавало. Тя се интересува, което е съвсем нормално, не от личността на поредния съветски евреин,



трупнал се върху данъците й,



а от човешки неща - по-висок доход, по-динамични зрелища, автомобили, секс, кулинария, хобита...

Бродски искал да се измъкне от образа на "смел противник на съветската власт и борец за свобода". Не това е интересното, опитва се той често да каже в интервюта, "на мен дори ми провървя, има много по-пострадали". Стига до чудатото: "Даже смятам, че изобщо аз това го заслужавах". (Тоест репресиите !)

"С.В.: Вие оценявате всичко това така спокойно сега, със стара дата! И извинете, така тривиализирате значително и драматично събитие. Защо?

Й.Б.: Не, не измислям! Говоря за това така, както наистина мисля! И тогава мислех така. Отказвам се да драматизирам всичко това!"*

Всъщност Бродски умира сравнително млад, защото още след арестуването му на 13 февруари 1964 г. в килията вечерта получава първия си сърдечен пристъп. Цял живот има стенокардия, следват инфаркти и операции. Твърди, че тогава затворът и здравето не го интересували, интересувала го раздялата с любимата.

Но затворът интересувал света. А на мен ми се вижда интересно и друго. Бродски бил покровителстван от Анна Ахматова в Русия, и от Уинстън Хю Одън на Запад. В личната му ценностна система тези двамата заемат изключително висок пиедестал. Съвсем нормално е било Ахматова да е недолюбвана от съветската власт (съпругът й, поетът Николай Гумильов, е убит скоро след революцията, а синът им - Лев Гумильов, голям антрополог, е лежал дълги години в лагер). Та нормално е в света на несвободата (СССР) Ахматова да не е обичана от институциите. Затова пък нейните последователи и адепти я боготворят. Което отношение Бродски възпитал себе си в култ към високите образци, макар да не е бил довършил собственото си образование официално, пренася към другия кумир - Уинстън Хю Одън.

Веднъж мимоходом зърва следното в не знам коя университетска столова, където обядва с кумира. Млади преподаватели



демонстрират към стария Одън пренебрежителност.



Не ги интересува. Вероятно и печелят повече от него. Изобщо - що е Одън? Човек на неосчетоводената популярност в малобройно, чудаковато общество. Бродски не коментира случката особено, само от вметката му личи колко е засегнат. Коментирам аз. За съветския Бродски в света на несвободата е нормално кумирът да е преследван официално и обожаван тайно от вътрешно свободните. За американския Бродски е потрес в света на свободата кумирът да е маргинал. Всъщност - изобщо да не е кумир, дори в институциите на знанието. И в света на свободните по-истинският кумир да е бейзболният супермен, примерно.

Мисля, че Бродски е преувеличил малко своя имунитет към злото, или поне към своеобразията на свободата.

Чета как младежи бият нощем в София случайни минувачи с цел грабеж или просто така - за тренировка. Чета и как БАН се присеща за Бродски, докато властите упрекват БАН в тунеядство. И мисля как нашето общество изживява два живота, досущ поета. Трябва да сме доволни. Бедата е може би само във факта, че те май изморяват по-бързо. И не траят дълго, справка - Бродски.

-----

*"Диалози със Соломон Волков".